Камъкът на раздялата
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-536-3
- Переводчик: Георги бенев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на раздялата». Краткое содержание книги:
Йелда, която бе спряла да разбърква тестото, за да го погледне, изпръхтя и поднови работата си.
— Принц Джосуа? Тук, в степите? Глупости! Не че не бих искала да е така. Но всичко се обърка, откакто старият Престър Джон умря, благословен да е. — Тя сви сурово вежди, но в очите й блеснаха сълзи. — Беше трудно за всички… много трудно…
Тя се изправи и сложи сплесканите топки тесто на един пометен нагорещен камък до огъня; те започнаха да съскат тихичко.
— Отивам да видя една приятелка за малко — може да има още бира. Няма да й казвам онова, което ми казахте за принца, понеже тя само ще се изсмее. Наглеждайте кексчетата, докато ме няма, те са за децата, за закуска. — И Йелда тръгна, като попиваше очите си с мръсния си шал.
— Какви са тия глупости, Деорнот? — сърдито попита Джосуа.
— Но не чу ли? Хората очакват ти да направиш нещо. Ти си техният принц! — Беше толкова очевидно, че Джосуа просто трябваше да може да го види.
— Принц на какво? Принц на развалини, принц на пусти земи и на трева? Нямам нищо, което мога да предложа на тези хора… поне засега. — Той се изправи и закрачи нервно. Децата на Йелда го гледаха от вратата: цял куп ококорени очички, лъснали в полумрака.
— Но как изобщо ще спечелиш нещо без хора, които да те последват? — попита Изорн. — Деорнот е прав. Ако Фенгболд вече знае къде сме, значи е въпрос само на време, преди Елиас да дойде и да излее целия си гняв върху нас.
— Подозрението може да държи тези хора настрана от Камъка на раздялата, но няма да спре граф Гутулф и армията на Върховния крал да дойдат — каза Деорнот.
— Ако кралят връхлети с армиите си върху нас — разгорещено отвърна Джосуа и замахна раздразнено с ръка, — неколкостотинте жители на Гадринсет ще са само перушинки във вятъра. Това е още една причина да не ги въвличаме. Ние сме малко и поне можем да изчезнем в Алдхеорте още веднъж, ако трябва, но тези хора не могат.
— Значи отново планираме да се оттеглим — ядно каза Деорнот. — На теб самия ти омръзна вече… сам го каза!
Когато Йелда се върна, тримата все още спореха. Замълчаха — чудеха се колко ли може да е чула. Разговорът им обаче бе последното нещо, от което тя се интересуваше.
— Кексчетата ми! — ахна Йелда и почна да ги вдига от горещия камък едно след друго; изпискваше от болка, когато опареше пръстите си. Всичките кексчета бяха овъглени, черни като душата на Приратес. — Зверове такива! Как можахте? Да изговорите всичките си високопарни безсмислици за принца, а после да оставите кексчетата ми да изгорят! — Тя посегна да удари Изорн, но той се отдръпна.
— Моите извинения, Йелда — каза Джосуа и измъкна една монета. — Моля, вземи това и ни прости…
— Пари! — извика тя, макар и да взе монетата. — А кексчетата ми? Пари ли ще дам на децата си да ядат утре сутринта, когато плачат!? — Тя сграбчи една метла и замахна с всички сили към главата на Деорнот, като почти го събори от камъка, върху който седеше. Той бързо скочи и побягна заедно с Джосуа и Изорн.
— Да не сте стъпили тук повече! — извика тя след тях. — Наемни мечове, как пък не! Изгорихте ми кексчетата! Принцът е мъртъв, така каза приятелката ми… и вашите приказки не могат да го върнат!
Ядните й викове бавно заглъхваха, докато те бързаха към конете си.
— Поне — каза Джосуа, след като се бяха поотдалечили — вече имаме добра представа за това къде е Камъкът на раздялата.
— Научихме нещо повече от това, ваше височество — каза Деорнот и се подсмихна. — Видяхме, че името ви все още предизвиква бурни страсти сред поданиците ви.
— Може и да си Принц на тревата, Джосуа — добави Изорн, — но определено не си Крал на кексчетата.
Джосуа погледна и двамата отвратено и каза:
— Ще се радвам, ако се върнем до лагера в мълчание.
22. През Лятната порта
— Дотам няма да ни заведе път — повтори Адиту. — Това е един вид песен.
Саймън се намръщи раздразнено. Бе задал прост въпрос, но по подлудяващия ситски начин сестрата на Джирики отново му бе дала отговор, който не беше отговор. Беше прекалено студено, за да стоят така и да говорят глупости. Той опита отново.
— И да няма път, все пак трябва да е в някаква посока. В каква посока е?