Камъкът на раздялата
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-536-3
- Переводчик: Георги бенев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на раздялата». Краткое содержание книги:
— Навътре. В сърцето на гората.
Саймън погледна нагоре към слънцето, за да се опита да се ориентира.
— Значи е… натам? — И посочи на юг, посоката, в която бе пътувал.
— Не съвсем. Понякога. Но по-често щеше да е така, ако искаше да влезеш през Портата на дъждовете. Това не е правилно по това време на годината. Не, ние търсим Лятната порта, а това е съвсем различна песен.
— Постоянно казваш „песен“. Как може да се стигне до нещо с песен?
— Как ли? — Тя като че ли се замисли и се взря в него. — Имаш странен начин на мислене. Знаеш ли да играеш шент?
— Не. Какво общо има това?
— Може да си интересен играч… Чудя се дали някой някога е играл със смъртен? Нито един от моя народ не би задал такъв въпрос като теб. Трябва да те науча на правилата.
Саймън изръмжа объркано, но Адиту вдигна тънкопръстата си ръка, за да спре въпросите му. Облакът на бледолилавата й коса потреперваше от вятъра, а всичко останало бе неподвижно; в белите си дрехи тя бе почти невидима на фона на снежните преспи. Като че ли бе заспала права като щъркел, който се поклаща на един крак сред тръстиките — но лъскавите й очи бяха отворени. А после тя започна да диша дълбоко, като изпускаше въздуха си с пъхтящо съскане. Издишванията постепенно се превърнаха в напевен, тананикащ звук, който сякаш нямаше нищо общо с нея. Вятърът, който побутваше брадичката на Саймън със студени пръсти, внезапно смени посоката си.
Не, миг по-късно осъзна той, това бе нещо повече от обикновена промяна на вятъра. По-скоро като че ли всичко живо се бе преместило съвсем незабележимо — плашещо усещане, което за момент го замая. Като дете понякога дълго се бе въртял в кръг; когато спреше, светът продължаваше да се носи около него. Това замайване бе много подобно на онова, но по-спокойно, като че ли светът, който се въртеше под краката му, се движеше също така целеустремено, както разтварящите се листенца на цвете.
Бездумното тананикане на Адиту се втвърди в поток от непозната ситска реч, а после отново се разсея в тихо дишане. Мрачната светлина, която се процеждаше през покритите със сняг дървета, като че ли бе придобила някакъв по-топъл цвят — неизразимо малка промяна на отсянката, която пропиваше сивото със синьо и златисто. Тишината се проточи.
— Това магия ли е? — Саймън чу как гласът му разтърсва спокойствието като реването на магаре. Почувства се като глупак. Адиту извърна глава и го погледна, но в изражението й нямаше гняв.
— Не съм сигурна какво искаш да кажеш. Това е начинът, по който намираме някое скрито място, а Джао е-Тинукай’и наистина е скрит. Но в самите думи няма сила, ако питаш за това. Те може да се изговорят на всеки език. Те помагат на търсещия да си спомни определени знаци, определени пътеки. Ако нямаш предвид под „магия“ това, съжалявам, че ще те разочаровам.
Не изглеждаше да съжалява особено. Палавата й усмивка се бе върнала.
— Не трябваше да те прекъсвам — промърмори Саймън. — Все молех доктор Моргенес да ми покаже магия. Той така и не го направи. — Мисълта за стареца върна спомена за една слънчева сутрин в прашния кабинет на доктора, за Моргенес, който си мърмореше нещо, докато Саймън метеше. С този спомен дойде и яростна тръпка на съжаление. Всички тези неща вече ги нямаше.
— Моргенес… — замислено каза Адиту. — Видях го веднъж, когато посети вуйчо ми в нашата хижа. Доста привлекателен младеж.
— Младеж? — Саймън се вгледа във финото й лице, подобно на лицето на изоставено дете. — Доктор Моргенес?!
Адиту изведнъж отново го погледна сериозно и каза:
— Не бива да отлагаме повече. Искаш ли да пея песента на твоя език? Това не би могло да причини вреда, която е по-лоша от кашата, която вече забъркваме.
— Каша? — Объркване се наслагваше върху объркване, но Адиту отново бе заела странната си поза. Той внезапно изпита чувството, че трябва да говори бързо, като че ли някаква врата се затваряше. — Да, моля, пей на моя език!
Тя се отпусна на пети, напрегната като щурец на клонка. Вдиша дълбоко и отново запя. Песента беше като топящ се восък.
— Замечтаното око на Змията е зелено…
— запя Адиту, очите й бяха вперени във висулките, които висяха като скъпоценни огърлици от клоните на една ела. Огън — не от безгласното слънце — гореше в искрящите им дълбини.
— Следата му е сребърна като луната.
Само Жената с мрежата може да види