Камъкът на раздялата
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-536-3
- Переводчик: Георги бенев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на раздялата». Краткое содержание книги:
Той забърза след Адиту, като се подсмихваше. Сега вече тя се обърна и го изгледа любопитно.
Както се бе променило времето, така се бе променила и растителността — вечнозелените дървета и ниските храсти, в които Саймън се бе замотал сред снега и се бе загубил, бяха отстъпили на дъб, бреза и бял клен, чиито преплетени клони бяха свързани с цъфнали пълзящи растения и образуваха над главата му навес, пъстър като цветен витраж, но много по-нежен. Папрат и киселец растяха около камъните и падналите дървета и покриваха земята на Алдхеорте със зелен килим. Клекнали гъби се криеха в езерца от сянка като избягали войници, а други бледи, но странно красиви гъби се държаха за стволовете на дърветата — приличаха на стъпала на вита стълба. Утринното слънце напръскваше всичко със светлина, подобна на фино сребро и златен прашец.
Потокът се извиваше в долина, чието дъно не се виждаше от гъстите дървета, и изпълваше въздуха с фини пръски. Тесните вирове ставаха все по-големи и всеки преливаше в този отдолу. Над вировете се свеждаха трепетлики и плачещи върби, а камъните бяха завити с одеяла от дебел зелен мъх.
Саймън седна на един от тях, за да си поеме дъх.
— Ще стигнем скоро — почти мило каза Адиту.
— Добре съм. — Той протегна крака и огледа критично напуканите си ботуши. Твърде многото сняг бе развалил кожата… но защо трябваше да се тревожи за това сега? Той повтори: — Добре съм.
Адиту седна до него и погледна нагоре към небесата. Имаше нещо удивително в лицето й, нещо, което никога не бе виждал у брат й въпреки явната им семейна прилика. Бе много интересно да гледа Джирики, но… но Адиту беше прелестна.
— Каква красота — въздъхна той.
— Какво? — Адиту го погледна въпросително, като че ли не знаеше тази дума.
— Красота — повтори Саймън. — Всичко тук е много красиво. — Прокле се, че е такъв страхливец, и си пое дълбоко дъх. — Ти също си много красива.
Адиту го изгледа за миг. Златните й очи бяха объркани, а устата й — изкривена в нещо, което приличаше на леко намръщване. След това тя внезапно избухна в силен съскащ смях и Саймън се изчерви.
— Не изглеждай толкова ядосан. — Тя отново се засмя. — Ти си много красив Снежен кичур, Сеоман. Радвам се, че си щастлив. — Бързото й докосване до ръката му бе като лед на горещо чело. — Хайде да тръгваме.
Водата, незаинтересувана от действията им, продължаваше надолу по собствения си път, звънтеше и се плискаше покрай тях. Докато се препъваше от бързане, за да настига леко стъпващата Адиту, Саймън се зачуди дали пък поне този път не е казал правилното нещо. Тя определено не изглеждаше ядосана от дързостта му. Въпреки това той твърдо реши да продължи да мисли внимателно, преди да говори. Ситите бяха адски непредвидими!
Когато почти стигнаха равното, спряха пред две издигащи се ели — дънерите им изглеждаха достатъчно дебели, за да бъдат колони, които поддържат Небето. Объркани мрежи от цъфнали пълзящи растения висяха между двете стъбла, отрупани с цвят лиани провисваха почти до земята и потреперваха от вятъра. Жуженето на пчелите, тези упорити работници в златно и черно и с блестящи крилца, бе невероятно силно — хиляди пчели пиеха нектар от цветовете, обсипали пълзящите растения.
— Спри — каза Адиту. — Не преминавай толкова леко през Лятната порта.
Въпреки могъществото и красотата на огромните ели Саймън се изненада.
— Това ли е портата? Две дървета?
Адиту изглеждаше много сериозна.
— Ние изоставихме всички паметници от камък, когато избягахме от Асу’а Гледащия на изток, Сеоман. Сега… Джирики ме накара да ти кажа нещо, преди да влезеш през Шао Иригу. Каза, че без значение какво може да се случи по-късно, на теб ти е оказана най-рядката чест. Доведен си на място, на което не е стъпвал нито един смъртен. Разбираш ли това? Нито един смъртен не е преминавал през тази порта.