Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— Никога не съм виждал червена акула да се приближи толкова много до кораб, без да го атакува — каза Щита.
— Ако дойдете с мен, обещавам да ви разкажа една много интересна история, която да обясни поведението на акулата.
Стояха рамо до рамо и гледаха морското чудовище; лицето на Щита беше непроницаемо.
— Белорат каза, че се вините, задето не сте загинали — каза Лирна, когато акулата се гмурна в дълбините. — Че затова сте тук. Чакате смъртта, която ви е била отказана.
— Нищо не ми е било отказано. Бях наказан. Ал Сорна отлично е знаел, че да ме остави жив е много по-лошо, отколкото да ме довърши на арената.
— Познавам Ал Сорна и ви уверявам, че жестокостта не е в нрава му. Просто е пощадил беззащитен човек, нищо повече.
Елл-Нестра се изсмя тихо, почти беззвучно.
— Видях очите му, кралице, чух какво каза. Той видя душата ми и знаеше, че заслужавам смърт.
— Елате с мен и може би ще я намерите. А ако оцелеете, ще накарам корабостроителниците на Южна кула да ви построят кораба на вашите мечти, а трюмът му ще напълня догоре със син камък.
— Не ми трябват синият камък и корабът, задръжте си ги. Но бих ги сменил за нещо друго.
— За какво?
Той се задвижи мълниеносно. Стисна я за раменете, дръпна я към себе си и притисна устни към нейните. Тя извика инстинктивно и усети как езикът му се вмъква през разтворените ѝ устни. Ядоса се и го ухапа. Той я пусна със смях и изплю кървава храчка на камъните. Ако погледите можеха да убиват, Елл-Нестра щеше вече да е мъртъв. Лирна го гледаше бясна, сърцето ѝ блъскаше, ръката ѝ посегна инстинктивно към ножа за хвърляне, но той отдавна не висеше на шията ѝ. Можеше единствено да му се сопне с гъгнив глас:
— А казваш, че Ал Сорна е жесток.
— Не беше жестокост, кралице — отвърна той, като заваляше едва доловимо думите заради кървящия език. — Беше любопитство. Любопитство, което още ме измъчва. — Поклони ѝ се според всички изисквания на етикета. — Позволете да събера оскъдния си багаж и можем да тръгнем без бавене.
3.
Френтис
Иллиан се оказа значително по-добра в стрелбата, отколкото в готвенето. Нямаше достатъчно сила в ръцете си за лъка, затова Давока ѝ даде арбалет и котлетата в лагера скоро се облагодетелстваха от новооткритото ѝ умение, когато девойката започна да се връща от ежедневния лов с цели нанизи горски гълъби, фазани или някой и друг заек. Женската хрътка рядко се отделяше от нея след онази първа нощ около лагерния огън и Иллиан я кръсти Чернозъбка заради обезцветения зъб, който животното показваше всеки път щом си отвореше устата.
— Днес не ми провървя — каза девойката и метна един фазан до огъня. — В тая част на гората дивечът май е на привършване. — Обърна се заповеднически към Арендил. — Оскуби го, ако обичаш, момче.
— Оскуби си го сама, сополанке.
— Селяк!
— Нахалница!
Френтис стана и се отдалечи, за да не им слуша заяждането. Вървеше и оглеждаше лагера. Джанрил Норин показваше на група млади новобранци, повечето момчета на петнайсетина години, основните правила на боя с меч. Давока тренираше с Ермунд, както го правеше ежедневно напоследък, откакто младият рицар бе стъпил на крака. Биеха се с дебели тояги, въртяха се и танцуваха един около друг, а полянката ехтеше от трясъка на сблъскващо се дърво. Френтис знаеше нещичко за лонакските обичаи и предвид съсредоточеното изражение на Давока по време на тренировките започваше да се пита дали лонакската жена не прослушва младия рицар за нов съпруг.
Грейлин седеше с Трийсет и четири и бившият роб внимателно повтаряше всеки израз на езика на Кралството, на който го учеше дебелият брат.
— Името ми е Карвил — каза той със странната напевна мелодика на речта си, но извън това в казаното почти не се долавяше акцент. Дните след като бе спрял да взема дрогата срещу болка бяха трудни за него, трепереше и се потеше в заслона си, а понякога стисваше парче дърво между зъбите си, за да спре напиращите писъци. Нощем рядко спеше повече от час, а Френтис седеше до него и можеше единствено да гледа безпомощно как нещастникът се гърчи в конвулсии и скимти; друг път редеше отчаяни молби на волариански. Френтис се чудеше дали молбите са си негови, или повтаря нещо, което е чул от своите жертви.
— Това име ли си избра? — обърна се Френтис към бившия роб.
— На първо време — отвърна той. — Трудно ми е да избера. Ако искате, може още да ми викате Трийсет и четири.
Френтис продължи нататък и скоро стигна до инструктор Ренсиал и малкия им, но растящ табун. Ренсиал беше спънал конете на малка полянка встрани от главния лагер и прекарваше с тях цялото си време, освен когато спеше или хапваше от храната, която Арендил или Иллиан се сетеха да му донесат, но и техните имена явно бе неспособен да запомни, точно като не помнеше и името на Френтис.