Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— Избрали сте си неприветлив дом, милорд Щит — каза тя. — Но изгледът е чудесен.
Мъжът, който излезе от пещерата, беше висок и с широки рамене, вятърът развяваше дългата му руса коса, докато той стоеше и я гледаше мълчаливо.
„Наистина е хубав, точно както твърдяха шпионите ни“ — помисли си Лирна, забелязала красивото лице под брадата.
— Явно знаеш кой съм — каза след малко Щита. — А коя си ти?
— Кралица Лирна Ал Ниерен от Обединеното кралство — отвърна Лирна с поклон. — На вашите услуги, милорд.
Светлосините му очи се впериха за дълъг миг в лицето ѝ, после красивият мъж се обърна и влезе в пещерата, без да каже и дума повече. Лирна се поколеба дали да го последва, но след миг той се върна с глинена чаша, от която се вдигаше пара.
— Току-що запарих чай — каза и ѝ подаде чашата. — Единственият лукс, от който май не успявам да се откажа.
— Благодаря. — Тя отпи и вдигна одобрително изгорените си вежди. — Прекрасен е. От южните алпирански провинции, нали?
— Точно така. Една от малкото земи, които се ползваха с неоспорим имунитет по времето, когато още бях пират. В замяна всяка година доставяха голямо количество чай лично за мен. Гледаше я как отпива отново, скръстил ръце на гърдите си, капризният морски вятър развяваше опърпаната му риза. — Помолих братята да отпратят вестоносеца на корабните лордове. И сега те ми изпращат вас. Или пък сте узурпирали трона на брат си и сте превзели Островите?
— Брат ми е мъртъв. Падна от ръката на воларианска убийца малко преди Кралството да бъде нападнато. А мен онази жена изгори с огън от Мрачното, както сам можете да видите.
— Ужасно. Приемете съболезнованията ми.
— Много скоро собственият ви народ ще се нуждае от съболезнования, защото докато с вас си говорим, воларианската флота плава насам, за да превземе Островите.
— Моят народ е смел и има много кораби. Сигурен съм, че сражението ще е епично.
— Корабен лорд Елл-Нурин изглежда убеден, че ще изгубят, ако вие не сте там да поведете хората. Капитан Белорат е на същото мнение. Той прекоси Борелианското море с „Морска сабя“ по-бързо от всеки кораб досега, за да предупреди навреме вашите първенци.
— Моят първи помощник-капитан винаги е бил отличен моряк. Моля да го поздравите от мен.
Чак сега Лирна забеляза гнева, който кипеше под иначе любезните му думи.
— Лорд Ал Сорна се слави като най-добрия воин, раждал се някога в Обединеното кралство — каза тя. — Поражението от неговата ръка не носи безчестие.
— Поражението означава, че е имало състезание — отвърна той с тих глас и се обърна към пещерата. — Допийте си чая. Ще ви помоля да ми оставите чашата, преди да си тръгнете, защото нямам друга.
Мъжът тъкмо навеждаше глава да влезе, когато чашата се разби на парчета в краката му. Той се обърна и погледна с присвити очи вбесената Лирна.
— Какво излиза? — каза тя. — Минах през какви ли не изпитания, за да се озова тук и да моля за помощ човек, който страда безутешно заради някакво си дребно унижение и се валя в самосъжаление, докато хората му са изправени пред разрушения и заробване?
— Унижение? — попита той и се разсмя. — Заради това ли съм тук според теб? Случвало ли ти се е собствените ти хора да ти обърнат гръб, кралице? Случвало ли ти се е да извръщат погледа си, щом те зърнат, и да учат децата си на обиди, които не смеят да хвърлят сами в лицето ти? Представяш ли си какво е да видиш мъже, с които си плавал години наред, да плюят върху сянката ти? И всичко това защото не си успял да извършиш убийство, за което копнеят от поколение насам. Аз не съм се заточил сам тук, заточиха ме те. Няма къде другаде да отида. Познават лицето ми във всяко пристанище оттук до Волария и появя ли се там, ще ме качат на бесилката без съд и присъда, при това напълно заслужено.
— Не и в моите пристанища — каза Лирна. — Ще ти опростя всеки кораб, който си отвличал за откуп, всяко съкровище, което си откраднал някога. Дори убийствата.
— Никога не съм убивал. Никога не съм отнемал живот освен в честен двубой. — Млъкна рязко и изправи гръб, зърнал нещо в морето. Лирна се обърна да погледне на свой ред и видя позната гледка. Червената акула се беше върнала и описваше кръгове около „Морска сабя“. Плуваше на повърхността с леки тласъци на опашката и гигантското ѝ тяло се виждаше ясно.