Колието на кралицата
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Мария Антоанета #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Делибашева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Колието на кралицата». Краткое содержание книги:
Шарни пристъпи една крачка напред и се поклони като бледа статуя, на която Бог по някакво чудо вдъхнал за миг живот.
— О, заради това заслужава да коленичите още веднъж — изрече кралят с оня лек оттенък на просташка ирония, която много често принизяваше у него традиционното благородство на предците му. Кралицата трепна и неволно протегна двете си ръце към младия мъж. Той коленичи пред нея и положи върху хубавите й студени ръце една целувка, с която молеше Бога да вземе душата му.
— Хайде — каза кралят, — да оставим сега госпожата да се погрижи за вашите работи. Елате, господине, елате.
Той мина напред много бързо, така че Шарни успя да се върне на прага и видя неизразимата мъка на това сбогуване навеки, което му пращаха очите на кралицата.
Вратата се затвори помежду им, занапред непреодолима преграда за невинни любовни увлечения.
83.
„Сен Дьони“
Кралицата остана сама и отчаяна. Толкова удари се стоварваха едновременно, че не знаеше вече откъде идеше болката. След като остана един час в това състояние на съмнение и униние, тя си каза, че е време да потърси изход. Опасността се засилваше. Кралят, горд с победата си над привидното, щеше да побърза да разпространи мълвата за нея. Можеше да се случи тази мълва да бъде приета отвън по такъв начин, че всякаква полза от извършената измама да се окаже напразна.
Уви, колко кралицата се упрекваше за измамата, колко искаше да си върне обратно изпуснатата дума, колко искаше да отнеме дори на Андре въображаемото щастие, което може би тя щеше да отхвърли!
Всъщност тук изникваше една друга трудност. Името на Андре бе спасило всичко пред краля. Но кой можеше да отговори за своенравната, независима, волна душа, която се наричаше госпожица Дьо Таверне? Кой можеше да разчита, че тази горда личност ще се отрече от свободата си, от бъдещето си в полза на една кралица, с която само преди няколко дена се бе разделила като неприятелка.
Какво щеше да стане тогава? Андре отказваше, което беше вероятно, и целият лъжлив план рухваше. Кралицата ставаше долнопробна интригантка, Шарни — банален поклонник, лъжец, а клеветата, превърната в обвинение, придобиваше размерите на неоспоримо прелюбодеяние.
Мария-Антоанета почувства, че умът й се обърква от тези размишления. Тя едва не се примири с тях, зарови пламналата си глава в ръцете си и зачака.
На кого да се довери? Та коя беше приятелка на кралицата? Госпожа Дьо Ламбал? Ох, чист разсъдък, студен и непреклонен разсъдък! Защо да изкушава целомъдреното си въображение, което впрочем не биха искали да разберат почетните дами, раболепни обожателки на благополучието, треперещи само от намек за изпадане в немилост, склонни може би да дадат урок на кралицата си, когато тя има нужда от помощ?
Оставаше единствено самата госпожица Дьо Таверне. Тя беше с диамантено сърце, чиито ръбове можеха да режат стъкло, но несломимата му твърдост, дълбоката му чистота единствени можеха да съчувстват на големите мъки на една кралица. Затова Мария-Антоанета щеше да потърси Андре. Щеше да й изложи нещастието си, щеше да я помоли да се пожертва. Несъмнено Андре щеше да откаже, защото тя не беше от ония, които се оставят да им се налагат, но малко по малко, смекчена от молбите й, щеше да се съгласи. Кой знае дали тогава нямаше да получи отсрочка, дали след преминаването на първия огън кралят, укротен от привидното съгласие на двамата сгодени, нямаше накрая да забрави… Тогава едно пътуване щеше да уреди всичко. Докато се отдалечат за известно време, докато хидрата на клеветата се насити, Андре и Шарни можеха да позволят да се говори, че са си дали дума доброволно, и тогава никой няма да разбере, че планът за женитба е съшит с бели конци.
Така свободата на госпожица Дьо Таверне нямаше да бъде застрашена, а и Шарни нямаше да загуби свободата си. Кралицата вече нямаше да я гризе съвестта, че е принесла в жертва на себелюбивата си чест два живота. А тази чест, която включваше и честта на съпруга й, на децата й, нямаше да бъде накърнена. Тя щеше да я предаде неопетнена на бъдещата кралица на Франция. Такива бяха размишленията й. Тя вярваше, че предварително е уредила всичко — благопристойност и лични интереси. Трябваше да разсъждава с тази твърда логика пред лицето на една страшна опасност. Трябваше да се въоръжи добре срещу един противник, с когото трудно можеше да се бори, а госпожица Дьо Таверне, когато се вслушваше в гордостта си, а не в сърцето си, беше такъв противник.