Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)

Отношенията ни с Теушите през последните години бяха добри, макар че предишното приятелство не се възстановяваше.

През май 1973-та Вениамин Лвович починал.

(През 1976-а Зилберберг издаде в Лондон една много смаяла ме книга с парткомовското заглавие „Необходим разговор със Солженицин“. Той ме упреква, че съм знаел, че архивът ми ще се пази у него: че уж по време на единствената ни среща „В. Л. започна тихо да ви говори нещо и чух как ви каза: «у него», сочейки ме с ръка, вие кимнахте“. Всичко това беше по-късна конструкция на самия Зилберберг: той поради разсеяност (не бих искал да мисля, че съзнателно) пренася срещата ни от 23 юни 1964-та (ясно си спомням, защото веднага след това заминахме за Естония да работим там през лятото) — на юни 1965-а. Но Зилберберг допуска и втора грешка: през 1965-а му бил предаден не моят „архив“, нормално пазен и затова с право предаван, а случайни откъслеци от него, които Теуш бе забравил да ми върне и поради това сега пробутал на Зилберберг. А върху тези две грешки Зилберберг изгражда много от обвиненията си, особено нравствените, към които лесно е склонен. За централно събитие той смята следствието по делото във връзка със статията на „Благов“ (впрочем — „отношението към нас не ни подсещаше за сталинските следователи“, „никой от тях не будеше остра неприязън“), а следователно бил смаян, че не съм се „втурнал“ тутакси да се съвещавам с тях „какво и как да правим по-нататък“. Впрочем Зилберберг пише: „Тогава не се стараех и не можех да се добера до същинската цел на обиска.“ (По необяснима причина Зилберберг е скрил в публикувания протокол на обиска фамилните имена на гебистите, жалко.) Но едва сега от книгата на Зилберберг научих за подозрителните посещения при Теуш преди това, в началото на 1965-а, на нарочно изпращани лица, ту „за уроци по математика“, ту „за технически превод“; и дори за прякото многочасово магнетофонно подслушване на откровен разговор между Теуш и Зилберберг на двора — В. Л. никога не беше ме предупреждавал за това и не стана по-стриктен. Зилберберг греши и като казва, че в секретариата на СП през 1967-а пръв съм бил споменал името на Теуш: споменах го тъкмо защото дотогава лекторите многократно му бяха кълцали сол на главата от трибуните и моето публично свързване на нашите имена заздравяваше положението му. Но книгата излиза далеч извън рамките на тия грешки, в нея се разгръща филипика срещу мен.

Заставайки пред мен в позата на поучаваш, след 15-минутно натрапено ми познанство с него той дава 150 страници спомени и разяснения, като се позовава на близки, непосочени от него „познати“, трети и четвърти лица, които били „разказвали“ не знам си какво на не знам си кого, — и с непрекъсната нетактичност ме поучава отвисоко, самоуверено ми чете безброй лекции по нравственост (като всички дребнодушни опоненти, без да пропусне да наблегне на публично изречените от самия мен разкаяния и откровености), а на всичко отгоре иска да ми окаже духовна помощ да постигна вътрешна хармония. Мен, безнадеждно разваления от ГУЛАГ пандизчия (същата беше позицията и на В. Лакшин), Зилберберг ме поучава на законите на нравственото поведение в нормалното (съветското) общество: бил съм прилагал против съветската власт „долни“ методи, а трябвало да прилагам „висши“; че съм бил „влязъл в литературно-обществения живот с вътрешна лъжа“ (против КПСС) — и тя „избива като ръждиви петна в очерците за живота (моя) и в голям брой от обществените изяви (мои), проникнала е и в художествените произведения (моите)“. (А пък в обществените ми изяви личала толкова присъщата ми „аберация на виждането“.) Поведението ми в двубоя с Властта представлява „постъпки на съветски човек“: как съм можал да се унижа да предявявам удостоверението за реабилитация (когато ме провъзгласиха за власовец)? Ту — защо съм се признал за автор на „Пира“ (ами защото е твърде автобиографичен, няма как да отрека), „шумотевицата около «Пира»“. „Телето“ той вече бил прочел, бил забелязал най-сетне каква парлива рана е бил за мен този провал от 1965 година, какво всежизнено поражение съм претърпял със замисъла на недописания „Архипелаг“ и историята на 1917 година, — но не, защо не съм разработвал с тях тактиката на следствието по статията на Теуш. Щом Зилберберг дотам не е разбрал нито големината на тогавашния ми товар, нито размерите на задачата, какво можех да му отговоря? Всеки поет, и не веднъж през живота му, трябва да го ритне магарешко копито. Прав бях, че не му отговорих още тогава: отговорът, който му давам, става разбираем едва тук, в контекста на всички „Невидими“.