Дълг на честта
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Борисов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дълг на честта». Краткое содержание книги:
— Нямах това предвид.
— Той ни нареди да действаме. Слава богу, изкара ни от банковите книжа адски бързо. Проклет да съм, ако не е забелязал бурята първи. Имахме доста добри позиции, преди всичко да пропадне. Ако не бяха всичките панически обаждания… Нали разбираш… Божичко, Джордж, това най-после се случи. Линията, започваща с хиляда и осемстотин, прегря. Исусе Христе, само ако хората бяха запазили самообладание! — Последва въздишка. — Ама не, а сега и тази издънка на ДКД… Джордж, направо не зная как ще отворим утре. Ако това е вярно, ако те не могат да възстановят картината до утре сутринта… Не зная, лоша работа. Просто не зная — повтори Грант, когато влязоха в тунела „Линкълн“.
„Цялата история на Уолстрийт в един изтъркан параграф“ — каза си Уинстън, втренчил се в лъскавите плочки, изграждащи вътрешността на тунела. Всъщност точно като в тунел. Виждаш напред и назад, обаче не можеш да видиш нищо отстрани. Не можеш да преодолееш ограничената перспектива.
А трябваше.
— Марк, аз все още съм директор на компанията.
— Е, и?
— Ти също — изтъкна Уинстън.
— Зная, но…
— Двамата можем да свикаме управителен съвет. Започвай с обажданията — нареди Джордж Уинстън. — Веднага щом излезем от тази проклета дупка в земята.
— За кога? — попита Грант.
— За сега, дявол го взел! — изруга Уинстън. — За онези, които са извън града, ще изпратя личния си самолет.
— Повечето са в службата. — От петък следобед насам това бе единствената добра новина за Джордж, който кимна на бившия си служител да продължи: — Подозирам, че всички други са затворили.
В това време те се измъкнаха от тунела. Уинстън измъкна клетъчния телефон от калъфа си и му го подаде.
— Започвай да звъниш. — Чудеше се дали Грант знае какво се готвеше да поиска на съвещанието. Вероятно не. Макар да го биваше в тунелите, той така и не надскочи границите си.
„Защо изобщо напуснах, по дяволите?“ — запита се Уинстън. Просто не беше сигурно да оставиш американската икономика в ръцете на хора, които не знаят как тя функционира.
— Е, получи се — отбеляза адмирал Дъбро. Скоростта на флотилията намаля на двадесет възла. Сега се намираха на триста и двадесет километра право на изток от нос Дондра. Нуждаеха се от повече водно пространство, но и това постижение бе успех. Двата самолетоносача се раздалечиха, като съответните им ескадри се разделиха и образуваха защитни обръчи около „Ейбрахам Линкълн“ и „Дуайт Д. Айзенхауер“. След още час корабите щяха да бъдат извън полезрението, което беше добре, ала скоростният преход изпразни цистерните, а това бе много лошо. Задвижваните с ядрена енергия самолетоносачи по ирония на съдбата бяха също един вид танкери. Те караха в цистерни тонове гориво за движещите се с конвенционални двигатели ескортиращи кораби и можеха да ги презареждат при нужда. Скоро щеше да възникне такава. Петролоносачите на флотилията „Юкон“ и „Рапаханок“ бяха на път за насам от Сан Диего с осемдесет хиляди тона рафинирано гориво, обаче тази игра се изтъркваше бързо. Вероятността за стълкновение принуждаваше Дъбро да поддържа цистерните на всичките си кораби пълни догоре. Стълкновението означаваше потенциална битка, а битката винаги изискваше бързина, за да влезеш в опасната зона и също така да се Измъкнеш от нея светкавично.
— Има ли вече новини от Вашингтон? — попита той.
Капитан Харисън поклати глава.
— Не, сър.
— Добре — каза командирът на бойната група с плашещо спокойствие. Сетне се отправи към свързочния център. Временно бе разрешил голям оперативен проблем и сега идваше време да се развика на някого.
27.
НАТРУПВАНЕ
Изоставаха във всяко отношение и с максимална скорост, а най-вече се въртяха в кръг и удивително бързо се забатачваха. Като град, свикнал и същевременно отдаден на предотвратяването на пробойни, Вашингтон и армията му от длъжностни лица бяха твърде заети с четирите едновременни кризи, за да се захванат ефективно с която и да е от тях. Нямаше нищо необичайно — факт, който би бил потискащ за отговарящите за положението хора, ако, разбира се, те имаха време за такова отклонение. Според Райън единственото хубаво нещо беше, че най-голямата новина не се бе разчула. Все още.
— Скот, кои са най-добрите ти специалисти по японските въпроси?
Адлер също продължаваше да е пушач или си бе купил пакет цигари на идване от Държавния департамент. Райън трябваше да упражни всичкия си отслабващ самоконтрол, за да не си поиска една, но не можеше и да каже на госта си да не пали цигара. На всички им се налагаше да се справят със стреса по свои си начини. Фактът, че начинът на Райън някога беше същият като на Адлер, представляваше просто поредната неприятност в един уикенд, който отиде по дяволите по-бързо, отколкото смяташе, че е възможно.