Дълг на честта
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Борисов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дълг на честта». Краткое содержание книги:
— Мога да съставя работен екип. Кой ръководи операцията?
— Аз — отговори Райън.
— А какво ще каже Брет?
— Просто „да, сър“, след като президентът го уведоми — рече Джак, който беше прекалено уморен за учтивости.
— Хванали са ни за топките, Джак.
— Колко са потенциалните заложници? — попита Райън. Не ставаше дума само за останалите там военни. Сигурно имаше хиляди туристи, бизнесмени, репортери, студенти…
— Няма как да разберем, Джак. Няма начин — призна Адлер. — Добрата новина е, че няма никакви признаци за враждебно отношение. Сега не е като през 1941, поне според мен.
— Ако започне нещо такова… — Повечето американци бяха забравили начина, по който се отнасяха към чуждите пленници. Райън не бе от тях. — Тогава и ние ще започнем да откачаме. Би трябвало да го знаят.
— Познават ни много по-добре отпреди. Имали сме толкова много взаимодействия. Освен това при нас също има хиляди техни хора.
— Не забравяй, Скот, че културата им е коренно различна от нашата. Имат различна религия. Възгледът им за мястото на човека в природата е различен. Стойността, която дават на човешкия живот, също е различна — констатира мрачно съветникът по националната сигурност.
— Сега не е моментът за расизъм, Джак — подхвърли на място Адлер.
— Всичко това са факти. Не съм казал, че са по-низши от нас. Казах, че няма да направим грешката да приемем, че техните мотиви са същите като нашите… Разбираш ли?
— Така става, струва ми се — отстъпи заместник държавният секретар.
— Затова за съвети ми трябват хора, които наистина разбират културата им. Искам хора, които мислят като тях. — Номерът беше как да им намери място, но на долния етаж имаше кабинети, чиито обитатели можеха да се изнесат, макар и с викове и писъци колко важни са протоколът и политическите кампании.
— Мога да намеря няколко — обеща Адлер.
— Какви са новините от посолствата?
— Никой нищо не знае. Има обаче интересно развитие на нещата в Корея.
— А по-точно?
— Военното ни аташе в Сеул се е срещнал с някои приятели, за да предложи привеждането на някои бази в бойна готовност. Те отказали. Това е първият случай, в който корейците ни казват „не“. Сигурно правителството им все още се опитва да проумее обстановката.
— Така или иначе е прекалено рано за този ход.
— Ще предприемем ли изобщо нещо?
Райън поклати глава.
— Още не знам. — После телефонът иззвъня.
— Националният военен команден център на СТЛ, доктор Райън.
— Райън слуша — каза Джак, като вдигна слушалката. — Да, свържете го. По дяволите! — промълви той толкова тихо, че Адлер едва го чу. — Адмирале, ще ви се обадя пак малко по-късно.
— Сега пък какво?
— Индийците — поясни Райън.
— Приканвам събралите се към ред — рече Марк Грант и почука по масата с писалката си. Празните места бяха само с две по-малко от заетите, ала това правеше кворум. — Джордж, имаш думата.
Израженията на всички лица обезпокоиха Джордж Уинстън. От една страна, мъжете и жените, определящи политиката на „Колумб груп“, бяха изтощени физически. От друга, бяха изпаднали в паника. Ала третият фактор му причини най-много болка: безграничната надежда, която възлагаха на присъствието му, сякаш той бе Исус, дошъл да разчисти храма. Не би трябвало да е така. Нито един човек не би могъл да има такава сила. Американската икономика беше необятна. Прекалено много хора зависеха от нея. И най-вече: бе твърде сложна, за да може един или дори двадесет човека да я разберат напълно. Такъв беше проблемът с моделите, от които всички зависят. Рано или късно се стигаше до момента, когато започваха опити да се измери, прецени и сложи в ред нещо, което просто го имаше. То съществуваше. Действаше. Функционираше. Хората имаха нужда от него, но в действителност никой не знаеше на какъв принцип работи. Илюзията на марксистите, че те все пак знаят, е била основната им грешка. Руснаците три поколения наред се мъчеха да заповядват на икономиката как да действа, вместо да я оставят да функционира сама, и накрая се превърнаха на просяци в най-богатата държава на света. Тук не бе много по-различно. Вместо да я контролират, те се опитваха да живеят на неин гръб, ала и в двата случая трябваше да съществува илюзията, че я разбираш. А никой не я разбираше освен в най-широкия смисъл на думата.
На най-простото равнище всичко се свеждаше до нужди и време. Хората имат потребности. Храна и подслон са първите две. Затова други хора отглеждат храната и строят къщи. И двете неща изискват време и тъй като времето е най-ценната стока, позната на човека, то трябва да бъде възнаградено. Вземете за пример една кола — хората се нуждаят и от транспорт. Когато си купиш кола, плащаш на хората за времето, загубено за сглобяване, за времето, нужно за произвеждане на всичките части, и най-сетне плащаш на миньорите за времето, изразходвано за изкопаване на желязната и алуминиевата руда от земята. Дотук е съвсем просто. Сложното започва с всичките потенциални възможности. Човек може да кара повече от една марка кола. Всеки доставчик на продукти включва в цената различните възможности да получава онова, което му трябва, от различни източници, и тъй като времето е пари, човекът, използващ най-ефикасно времето си, получава допълнително възнаграждение. Това се нарича конкуренция и представлява безкрайно надпреварване на всеки срещу всеки. По принцип всяко предприятие и в известен смисъл всеки един човек в американската икономика се конкурира с всички останали. Всеки е работник и същевременно всеки е потребител. Всеки допринася с нещо, което другите използват. Всички избират продукти и услуги от необятното меню, предлагано от икономиката. Такава е основната идея.