Нож от блянове

— Няма да бягаме — отвърна й Егвийн и също тъй шепнешком й изреди основанията си, и плана си, като в същото време държеше под око двете Сестри. Разказа на Леане всичко, което беше видяла. И което беше направила. Трудно й беше да изброи колко пъти бе яла бой този ден и да й опише как се беше държала, но се налагаше, за да я убеди, че няма да се прекърши.

— Разбирам, че всякаква възможност за нападение отвън е изклю чена, но се надявах, че… — Стражникът помръдна и Леане замълча, но той само прибра камата в канията, после скръсти ръце пред гърдите си, изпружи крака и се облегна на стената, с очи към входа. Изглеждаше готов да скочи за едно мигване. — Лейрас веднъж ми помогна да избягам — тихо продължи тя, — но не знам дали би го направила пак. — Потръпна и този път в тръпката нямаше нищо фалшиво. Беше усмирена, когато Лейрас бе помогнала на нея и на Сюан да избягат. — Впрочем, тя го направи по-скоро заради Мин, отколкото заради Сюан или мен. Сигурна ли си? Корава жена е Силвиана Брехон, да знаеш. Справедлива, както чувам, но толкова корава, че и желязо може да пречупи. Абсолютно ли си сигурна, Майко? — След като Егвийн я увери, Леане отново въздъхна. — Е, значи ще сме като два червея, дъвчещи корена, нали. — Не беше въпрос.

Навестяваше Леане всеки ден, когато умората не успееше да я събори на леглото веднага след вечерята, и я заварваше смайващо жизнена за пленничка, затворена в клетка. Потокът от посещаващи я Сестри не отслабваше и тя подхвърляше разни дребни нещица, както я бе посъветвала Егвийн, при всеки разговор. Тези посетителки не можеха да заповядат една Айез Седай да бъде наказана, нищо, че я държаха в килия, макар някои от тях да се ядосваха толкова, че им се щеше, а освен това тези думи от устата на Сестра имаха повече тежест, отколкото ако ги чуеха от някоя, на която гледат като на новачка. Леане дори можеше открито да спори и да убеждава, стига гостенките да не побързат да си излязат. Но й съобщаваше, че много от тях се задържали. Някои се съгласявали с нея. Предпазливо, колебливо, по някой пункт, а по другите — не, но се съгласявали. Почти толкова важно беше, поне за Леане, че някои Зелени бяха решили, че след като е била усмирена и поради това за известно време не е била Айез Седай, сега има право да бъде приета в която и да било Аджа. Съвсем не всички, но „някои“ беше по-добре от „николко“. Егвийн започна да мисли, че Леане в килията си постига повече от нея, оставената на свобода. Е, на свобода само донякъде. Не че беше чак ревнива. Работата, която вършеха, беше важна и беше все едно коя от двете я върши по-добре, стига да се свърши. Но имаше и моменти, в което пътят до кабинета на Силвиана се оказваше доста по-тежък. Все пак жънеше успехи. Донякъде.

Онзи първи следобед в претъпканата дневна на Бене Налсад — книгите бяха разхвърляни безразборно по подовите плочки, а рафтовете бяха затрупани с всевъзможни кости и черепи, и кожи на животни, птици и змии, наред с препарирани образци на по-дребни видове; голям кафяв гущер стоеше замръзнал върху грамадния мечешки череп, толкова неподвижен, че човек щеше да си помисли, че е препариран, докато не примига — та в онзи първи следобед Кафявата от Шие-нар я помоли да й покаже един след друг изтощителна поредица от сплитове. Бене седеше на един стол с висок гръб от едната страна на мраморната камина с кафяви жилки, Егвийн, въпреки болката — на друг. Не я бяха поканили да седне, но и Бене не възрази.