Аленото цвете и бялото

После лейди Бриджлоу изправя гръб с рязко движение, погледът й се прояснява и тя заявява, вирнала брадичка:

— Но не е редно да се поддавам на мъката, нали? Имам сина си, и Албърт продължава да живее в него. Между двамата има поразителна прилика! Знаете ли, понякога се питам… ако горкият човек беше още жив… и можех да го даря с още един син, дали и второто момче (приличало така удивително много на баща си? Не бих се учудила, ако станеше така!… Но вие трябва да ме извините, че ви отегчавам с моето бърборене. Уверена съм, че един ден и вие ще сте склонни да се занимавате с подобни наивни въпроси, когато имате син. — Тя потупва коленете си, като че ли са спящи салонни кученца, които трябва да разбуди. — Но аз ви откъсвам от вашите дела. Моля да ме извините.

— Не, не — отвръща Уилям, докато тя става, за да се сбогува. — За мен беше удоволствие.

Думите му са искрени; тя винаги е добре дошла в неговата приемна, и той я изпраща със съжаление до входната врата. Тя изобщо не се държи като другите титулувани особи от кръга на неговите познати; въпреки че се движи във висшите кръгове, у нея има нещо мило и дяволито, нещо, което според него се забелязва дори в начина, по който тя слиза забързано по стълбите и скача ловко в екипажа, преди кочияшът й да е успял да се смъкне от капрата, за да й подаде ръка. Тя махва още веднъж, прибира полите си в купето и екипажът потегля.

Докато проследява с поглед екипажа, който се клатушка по алеята към градинската порта, Уилям решава, че най-очарователната черта на лейди Бриджлоу е откритостта — тя общува съвсем открито с него, пред очите на аристократичните си приятели. Никога не го е упреквала, задето притежава това, което тя с присъщата си деликатност нарича „концерн“; дори много често казва, че бъдещето принадлежи на промишлеността. Иска му се само тя да не проявяваше такава загриженост към Агнес — най-вече защото душевната й щедрост не среща за съжаление никаква благодарност.

— На такава вяра да нямаш — бе заявила съвсем наскоро Агнес по време на един от зачестилите си пристъпи. Доста сериозно оскърбление; дори фактът, че тя отрече да е правила подобна забележка, след като пристъпът отшумя, не променя кой знае какво.

Но Агнес ще оздравее, той е убеден, че ще стане така — почти напълно убеден. Днес например нямаше никакви инциденти, нали — като изключим обичайния ритуал с дървената птичка… а вече наближава обяд…

Посетителката си е отишла, в къщата отново цари пълна тишина, а Уилям продължава да стои замислен в приемната. При всяка своя визита лейди Бриджлоу донася със себе си благотворен полъх на нормално човешко поведение, който отлита веднага след като вратата се затвори след нея, и атмосферата в дома започва отново да трепти от несигурност. Да, засега тук е тихо, но какво ли означава тази тишина? Дали Агнес седи и шие кротко в стаята си, или замисля поредната си налудничава постъпка? Дали спи със съня на праведните, или се мята в трескав припадък? Задържайки дъх, Уилям напряга притеснено слух, застанал в основата на стълбите.