Аленото цвете и бялото

— Не мога да кажа нищо за останалите морски курорти — подема той в отговор на въпроса й, — но Фолкстън се е превърнал в истински цирк, ако съдя по това, което видях. Вината е най-вече в железниците, разбира се.

— Е, така е, нови времена — отбелязва философски лейди Бриджлоу и разчупва една посипана със захар бисквита. — Тези от нас, които разполагат със собствени екипажи, ще трябва просто да потърсят някое райско кътче, до което общото стадо още не се е добрало. — Тя сдъвква парченцето бисквита припряно, като че ли се бои да не изпусне реда си за изказване. — Така или иначе никога не съм намирала нищо привлекателно в крайбрежието — освен, разбира се, това, че е полезно за болни и възстановяващи се.

— Да, разбира се — съгласява се Уилям и подава празната си чаша на Роуз.

— Как е съпругата ви? — пита съчувствено лейди Бриджлоу и го поглежда над ръба на пълната си чаша.

— О, убеден съм, че няма нищо сериозно — отвръща Уилям. — Настинала е, предполагам.

— Много ни липсва в църква — уверява го лейди Бриджлоу.

Уилям се усмихва измъчено. Всеизвестно е, че Агнес присъства на литургията в католическа църква почти всяка неделя, но той не намира сили да й го забрани. Колкото и неприятно да е вероотстъпничеството й, колкото й да го притеснява неодобрението на съседите, той иска преди всичко Агнес да бъде щастлива, а тя е най-щастлива, когато й позволят да потегли с екипажа към Крикълууд и да се прави на малка папистка.

Как се надяваше тя да се върне от морето по-закръглена и по-уравновесена! Но тя остана само осем дни, въпреки че той бе предплатил апартамента в хотела за две седмици, и вместо да се върне спокойно с влака, заедно с Клара, му прати картичка, в която се оплакваше, че в хотела имало американци, водата за пиене гъмжала от микроби, и настояваше той да отиде там и да я прибере незабавно. „Умолявам те в името на всичко свято, ела, моля те!“ така завършваше посланието й на обратната страна на картичката, на която иначе се виждаше смешна снимка на магаре, с прикрепена конусовидна раковина между ушите. Отдолу пишеше: „Еднорог, Фолкстън“. Притеснен от мисълта, че пощальонът може да прочете второ такова послание, Уилям се отправи към Фолкстън колкото бе възможно по-бързо, където откри една напълно спокойна и доволна Агнес, която се държеше с него като с неочакван гост, когото възпитанието й не позволява да отпрати.

— Как се чувстваше тя? — попита той набързо Клара, докато двамата наблюдаваха товаренето на абсурдно огромните куфари на Агнес, които сумтящите носачи тътреха надолу по стълбите на хотела.

— Нямам никакви оплаквания, сър — отвърна Клара с изражение на човек, който е прекарал поне една седмица на позорния стълб, обстрелван непрекъснато с гнили зеленчуци.