Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбер Мишель
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 954-9745-85-6
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
Битката на младата жена да спаси тялото и душата си е естественият център на този панорамен разказ — и макар Шугър да е дете на своето време, проникновеното перо на автора придава на романа универсална привлекателност, надхвърлила границите на времето.
Тонът й беше странен и смущаващ, неразбираем за него — едновременно дружелюбно шеговит и изпълнен с неприкрито страдание.
— Аз… аз мога да остана още малко — отвърна той, гледайки право пред себе си.
— Трябва да живеете собствения си живот, Хенри — каза тя настоятелно, — вместо да пилеете ценно време край една дремеща жена. Не съм забравила колко ненавиждате безделието! Аз ще се оправя някой ден — но това няма да се случи утре или дори следващата седмица. Но аз наистина ще оздравея — вие ми вярвате, нали, Хенри?
— Дано даде Бог… — замънка той.
— Кажете ми, Хенри — продължи тя трескаво, — какво направихте, за да изпълните това, за което сте призван?
В този момент му се прииска наистина да си беше тръгнал по-рано.
— Аз… аз… имам известни съмнения — отвърна той, обзет от суеверен страх, че тя чува богохулните думи „Да бъде проклет Бог!“ също тъй ясно, както те отекват в неговата глава. — В крайна сметка ми се струва, че не съм много подходящ за свещеник.
— Глупости, Хенри — възкликна Емелин и стисна ръката му, за да го принуди да я погледне в очите. — Вие ще станете най-добрият… най-милият, най-искреният, най-почтеният, най-красивият… — тя се изсмя смутено и от носа й потече тънка струйка кръв и слуз.
Шокиран от този неблаговиден инцидент, той отново отклони поглед към оградата, и започна да се бори със себе си, за да произнесе своето признание:
— Аз… се съмнявам… вярата ми…
— Не, Хенри — разплака се тя тогава, а дъхът й започна да свисти мъчително. — Не бива! Не искам да чувам такива неща! Бог е неизмеримо по-важен… от болестта на някаква си жена. Обещайте ми, Хенри… обещайте ми… обещайте ми… че няма да се… откажете от призванието си.
Тогава той, какъвто си е страхливец, безгръбначен злодей и отхвърлен от Бога богохулник, й даде единствения възможен отговор — отговора, който тя искаше да чуе.
— Ах, съкровище… така ми се иска да живеехме заедно, в един дом.
Сърцето на Шугър подскача, когато чува думите на Уилям — звукът на гласа му вибрира в гръдния й кош, докато той притиска бакенбарди към гърдите й. Никога не е предполагала, че проявата на чувства от страна на който и да било мъж би могла да предизвика у нея шеметно ликуване — особено когато въпросният мъж е пълничък господин с дразнещо гъделичкащи бакенбарди; но сърцето й започва да се блъска смущаващо силно в гърдите — точно където той е опрял ухото си.
— Този апартамент е елегантен и удобен — казва тя и отчаяно се надява той да възрази. — Освен това тук никой не ни безпокои.
Той въздъхва и плъзва показалец по тигровите шарки на бедрото й.
— Знам, знам…
Ръката му се отпуска нежно върху влажната делта между краката й. (Напоследък често постъпва така — не престава да я гали, дори след като собственият му апетит е задоволен. Някой ден тя може и да събере смелост и да упъти по-точно ръката му).
— Въпреки това — продължава той с жалостив тон, — толкова често възникват неща, които искам да обсъдя с теб, а няма как да се откъсна от задълженията си и да изляза от къщи.
Шугър го гали по косата, втривайки ароматното масло в напуканите си длани.
— Но ние обсъдихме вече всичко, нали? — казва тя. — Формата на буквата „Р“ върху новите опаковки; изгарянето на петгодишните растения — ще трябва пак да доведа полковника; какво да правим с люляковите градини на Льомерсие; как да убедим сенилните приятелчета на баща ти да освободят лондонския офис…
И през цялото време си мисли: „Хайде, кажи ми колко ме обичаш, хайде, кажи го!“.
— Да, да — казва той, — но има и други неща, които не позволяват да идвам по-често тук. — Той изпъшква раздразнено, надига глава от гърдите й и потрива лицето си с ръце. — Странно е наистина, но установявам, че е далеч по-лесно да управляваш търговска империя, отколкото да ръководиш семейството си.
Шугър придърпва чаршафите нагоре и покрива корема си.
— Да не би състоянието на Агнес да се е влошило?
— Изобщо нямах предвид Агнес — отвръща той уморено, като че ли семейството му е невероятно многобройно, и всеки негов член изисква постоянното му, неотслабващо внимание.
— Тогава… детето?
„Хайде, давай. Кажи името на собствената си дъщеря — какво ти пречи да го кажеш?“.