Колието на кралицата
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Мария Антоанета #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Делибашева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Колието на кралицата». Краткое содержание книги:
— Аха… — каза глухо той — господин Дьо Шарни!
Графът отговори само с нов поклон. Кралицата почувства, че не може да говори и че е загубена. Кралят продължи:
— Господин Дьо Шарни — каза невероятно сдържано той, — не е твърде пристойно за един благородник да бъде заловен на местопрестъплението, когато извършва кражба.
— Кражба ли! — промърмори Шарни.
— Кражба! — повтори кралицата, на която й се струваше, че все още чува да съскат в ушите й ужасните обвинения относно колието, и предположи, че и графът ще бъде омърсен като нея.
— Да — продължи кралят. — Да се коленичи пред чужда жена е кражба, а когато тази жена е кралица, господине, престъплението се нарича оскърбление на държавен владетел. Ще наредя на пазителя на държавния печат да ви го каже, господин Дьо Шарни.
Графът се канеше да заговори, канеше се да се закълне в своята невинност, когато кралицата, нетърпелива в своето великодушие и като не искаше да обвинят в непристойност човека, когото обичаше, му дойде на помощ.
— Сир — каза тя бързо, — вие, струва ми се, сте изпаднали в лоши подозрения и неблагоприятни предположения. Тези подозрения, тези предубеждения, предупреждавам ви, са погрешни. Виждам, че уважението сковава езика на графа, но аз, която познавам издъно сърцето му, няма да позволя да бъде обвиняван, без да го защитя.
Тук тя се спря, омаломощена от вълнението си, уплашена от лъжата, която трябваше да изнамери, ужасена най-сетне, че не я намираше. Ала това колебание, което се струваше гнусно на нея, горда по душа кралица, беше просто спасение за жената. При тези ужасни срещи, когато често е заложена на карта честта, дори животът на заварената жена, една спечелена минута е достатъчна да я спаси, както една загубена минута беше достатъчна да я погуби.
Кралицата единствено по инстинкт се бе възползвала от краткото мълчание. Тя бе сложила край на подозрението на краля, смутила бе душата му, затвърдила бе духа на графа. Тези решителни минути имат бързи криле, които отнасят толкова надалеч убеждението на един ревнивец, че то почти не намира обратния път, стига демонът покровител на любовните ревнивци да не го донесе отново на крилете си.
— Нима искате да ми кажете — отвърна Луи XVI, като слезе от ролята на крал до ролята на неспокоен съпруг, — че не видях господин Дьо Шарни коленичил тук, пред вас, госпожо? А за да коленичиш, без да се изправиш, трябва…
— Трябва, господине — каза строго кралицата, — един поданик на кралицата на Франция да има някаква молба към нея… Това, мисля, се случва доста често в кралския двор.
— Някаква молба към вас! — възкликна кралят.
— И то молба, която не можех да изпълня — продължи кралицата. — Иначе господин Дьо Шарни нямаше да настоява, кълна ви се, и аз щях да го привдигна много бързо, зарадвана, че ще изпълня желанията на един благородник, когото особено уважавам.
Шарни си отдъхна. Погледът на краля бе станал нерешителен, челото му се проясняваше малко по малко от необикновената заплаха, предизвикана от това, че ги бе заварил там.
През това време Мария-Антоанета напрягаше ума си с болка, че е принудена да лъже, с мъка, че не може да измисли нищо правдоподобно. Като се признаваше за безсилна да окаже на графа услугата, която той искаше, тя смяташе, че ще може да притъпи любопитството на краля. Надяваше се, че разпитът ще се ограничи дотук. Но се лъжеше — всяка друга жена щеше да свидетелства по-умело, ако не беше така вцепенена, но за нея беше ужасно мъчение да лъже пред човека, когото обича. Да се покаже в жалката и фалшива светлина на измамността на комедиите, значеше чрез съответстваща на тяхното безчестие развръзка да доведе докрай всички тия фалшове, всички тия хитрости, всички тия машинации на интригата в парка, значеше почти да се покаже виновна, което беше по-лошо от смъртта.
Кралицата се колебаеше. Тя би дала живота си Шарни да измисли някаква лъжа, но той, честният благородник, не можеше, дори не мислеше за това. Страхуваше се прекалено много и от деликатност дори да даде вид, че е готов да защити честта на кралицата. Две-три минути щяха да бъдат достатъчни за трима актьори, за да почувстват и изразят това, което описваме тук в много редове, в прекалено много редове може би, макар че положението дава големи възможности. Мария-Антоанета чакаше въпроса, увиснал на устните на краля, който най-после се откъсна.
— Я ми кажете, госпожо, каква е тази услуга, която господин Дьо Шарни напразно е искал и тя го е накарала да коленичи пред вас?
И сякаш за да смекчи остротата на подозрителния въпрос, кралят добави:
— Може би ще бъда по-щастлив от вас, госпожо, и няма да се наложи господин Дьо Шарни да коленичи пред мен.