Колието на кралицата
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Мария Антоанета #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Делибашева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Колието на кралицата». Краткое содержание книги:
След тези думи кралицата стана внезапно, сякаш искаше да покаже на Шарни, че го освобождава, че аудиенцията свърши. Той се приближи до нея все така почтително, но по-бързо, и каза с променен глас:
— Ваше величество ми посочи какъв е моят дълг. Опасността не е в имението ми, не е извън Франция, а във Версай, където ви подозират, в Париж, където ще ви съдят. Важното е, госпожо, всяко подозрение да се отстрани, всяка присъда да бъде оправдание и тъй като няма да имате по-верен свидетел, по-решителна подкрепа, аз оставам. Тези, които знаят толкова неща, госпожо, ще ги кажат. Но поне ще имаме неоценимото за сърцати хора щастие да видим враговете си лице в лице. Нека те треперят пред величието на една невинна кралица и пред смелостта на един мъж, по-добър от тях. Да, оставам, госпожо, и, повярвайте ми, не е нужно Ваше величество да крие повече от мен мисълта си. Добре известно е, че аз не бягам. Тя добре знае, че аз не се страхувам от нищо, знае също, че за да не ме вижда вече, трябва да ме прати в изгнание. О, госпожо, сърцата се разбират отдалеч, копнежите отдалеч са по-пламенни, отколкото отблизо. Вие искате да замина заради вас, а не заради мен. Не бойте се от нищо, аз ще мога да ви помагам, да ви защитавам, но няма да мога вече да ви обиждам или да ви вредя, вие не ме виждахте, нали, когато една седмица живеех на двеста метра от вас, следях всеки ваш жест, броях стъпките ви, живях вашия живот… Е, и този път ще бъде същото, защото аз не мога да изпълня вашата воля, не мога да замина! Впрочем какво значение има това за вас… Ще мислите ли за мен?
Кралицата направи движение, което я отдалечи от младия човек.
— Както обичате — рече тя, — но… вие ме разбрахте, не бива никога да се лъжете в думите ми, аз не съм кокетка, господин Дьо Шарни. Да казва, каквото мисли, да мисли, каквото казва, ето това е предимството на една истинска кралица. Така е и с мен. Един ден, господине, аз ви избрах между всички. Не знам какво влечеше сърцето ми към вас. Жадувах за силно и чисто приятелство, давах ви да го разберете, нали? Днес вече не е същото, аз вече не мисля това, което мислех някога. Вашата душа вече не е близка с моята. Казвам ви го откровено, да се щадим взаимно.
— Добре, госпожо — прекъсна я Шарни, — аз никога не съм мислил, че вие сте ме избрали, никога не съм вярвал… Ах, госпожо, не мога да понеса мисълта, че ще ви загубя. Госпожо, аз съм зашеметен от ревност и ужас. Госпожо, няма да страдам, че ме лишавате от сърцето си, то е мое, вие ми го отдадохте, никой не може да ми го отнеме, освен ако не вземе живота ми. Бъдете жена, бъдете добра, не злоупотребявайте със слабостта ми, защото преди малко ме упреквахте за моите съмнения, а в този миг ме смазвате с вашите съмнения.
— Детско сърце, женско сърце… — каза тя. — Вие искате да разчитам на вас… Хубави защитници сме един за другиго! Слаб ли? О, да, вие сте слаб, но и аз, уви, не съм по-силна от вас!
— Нямаше да ви обичам — шепнеше той, — ако не бяхте такава, каквато сте.
— Какво — изрече тя с рязък и страстен глас, — тази прокълната кралица, тази загубена кралица, тази жена, която един върховен съд ще съди, която общественото мнение ще порицае; която един съпруг, нейният крал, може би ще прогони, тази жена намира едно сърце, което я обича!
— Слуга, който дълбоко я уважава и който й предлага всичката кръв на сърцето срещу едната сълза, която тя проля преди малко.
— Тази жена — провикна се кралицата — е благословена, тя е горда, тя е първата жена, най-щастливата от всички. Тази жена е прещастлива, господин Дьо Шарни. Не зная как тази жена може да се оплаква, простете й!
Шарни падна в нозете на Мария-Антоанета и ги целуна в изблик на свята любов.
В този миг вратата на тайния коридор се отвори и кралят, разтреперан и като ударен от гръм, се спря на прага. Той бе заварил в нозете на Мария-Антоанета човека, когото господин Дьо Прованс обвиняваше.
82.
Предложение за женитба
Кралицата и Шарни си размениха погледи, изпълнени с такъв ужас, че в този миг щеше да ги съжали и най-лютият им враг. Шарни се изправи бавно и поздрави с дълбок почтителен поклон краля. Личеше, че сърцето на Луи XVI бие силно под дантелата на жабото му.