Прагът на вечността [bg]
- Автор: Фоллетт Кен
- Серия: ХХ век #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-619-193-009-8
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Прагът на вечността [bg]». Краткое содержание книги:
— Натъкнах се на Уил Фърбелоу в клуб Реформа вчера.
Уил Фърбелоу бе директорът на училището на Дейв. Заради плешивостта винаги го наричаха „Голия връх“. — Според него има опасност да се провалиш на всичките си изпити.
— Той никога не ми е бил голям почитател.
— Провалиш ли се, няма да ти разрешат да продължиш в училище. Това ще бъде краят на твоето формално образование.
— И слава Богу.
Лойд не се ядосваше.
— Всички професии ще бъдат затворени за теб — от счетоводител до зоолог. За всички тях се налага да държиш изпити. Другата възможност е да чиракуваш. Можеш да се научиш да вършиш нещо полезно и трябва да се замислиш какво ти харесва — зидарство, готварство, автомонтьорство…
Дейв се зачуди дали татко не е изкуфял.
— Зидарство? — попита той. — Ти познаваш ли ме изобщо? Та аз съм Дейв.
— Недей да се правиш на изненадан. Хората вършат това, ако не могат да вземат изпити. Под това ниво можеш да бъдеш помощник в магазин или фабричен работник.
— Не мога да повярвам, че слушам такива приказки.
— Боях се, че това ще направиш — ще затвориш очите си за действителността.
Дейв си помисли, че татко е затворил очите си.
— Разбирам, че преминаваш възрастта, в която мога да очаквам да ми се подчиняваш.
Дейв се смая. Този подход бе нов.
— Но искам да бъдеш наясно с положението. Напуснеш ли училище, очаквам да работиш.
— Аз работя, и то доста здраво. Свиря три или четири нощи седмично, а Вали и аз започнахме да опитваме да пишем песни.
— Искам да кажа, че ще очаквам да се издържаш сам. При все че майка ти е наследила богатство, ние с нея отдавна се разбрахме, че няма да насърчаваме децата си да лентяйстват.
— Аз не съм ленив.
— Смяташ, че това, което вършиш, е работа, но светът не го вижда по този начин. Във всеки случай, ако искаш да продължиш да живееш тук, ще трябва да си плащаш своето.
— Искаш да кажеш наем?
— Щом искаш да го наречеш така, да.
— Джаспър никога не е плащал наем, а живее тук от години!
— Той все още е студент. А и си взема изпитите.
— Ами Вали?
— Специален случай заради произхода му, но рано или късно и той ще трябва да си плаща дела.
Дейв размишляваше над всичко това.
— Значи ако не стана зидар или помощник на бакалина, а и не изкарвам достатъчно пари с групата, за да ти плащам наем, то тогава…
— Ще трябва да си търсиш друго местообитание.
— Ще ме изхвърлиш.
Лойд изглеждаше наранен.
— През целия ти живот всичко най-хубаво ти е било поднасяно на тепсия — прекрасна къща, отлично училище, най-добрата храна, най-добрите играчки и книги, уроци по пиано, ваканции на ски. Това обаче е било през детските ти години. Вече си почти възрастен и трябва да погледнеш реалността в очите.
— Моята реалност, не твоята.
— Презираш работата, която вършат обикновените хора. Ти си различен, ти си бунтовник. Чудесно. Бунтовниците плащат цената за това. Рано или късно ще трябва да го научиш. Това е.
Дейв поседя замислено за минута. После стана.
— Окей — отвърна той. — Съобщението е прието.
И отиде до вратата.
Докато излизаше, хвърли поглед назад и видя как баща му го наблюдава със странно изражение.
Замисли се за това, когато излезе от къщи и затръшна вратата. Какъв беше този поглед? Какво означаваше?
Все още мислеше по въпроса, докато си купуваше билета за метрото. Слизаше с ескалатора и видя афиш за пиесата „Домът на разбитите сърца“. Това е, разбра той. Лицето на баща му изразяваше това.
Той изглеждаше съкрушен.
По пощата дойде малка цветна снимка на Алис и Вали усърдно се зае да я разглежда. На нея се виждаше бебе като всяко друго — мъничко розово личице, ококорени сини очи, калпаче рядка тъмнокафява косица и вратле на петна. Останалата й част бе стегнато увита в небесносиньо одеяло. Независимо от това Вали изпита пристъп на любов и внезапно желание да защитава и да се грижи за създаденото от него безпомощно същество.
Питаше се дали въобще ще я види.
Със снимката вървеше и бележка от Каролин. Пишеше, че обича Вали, че той й липсва, и че тя ще моли източногерманското правителство за разрешение да емигрира на Запад.
На фотографията Каролин държеше Алис и гледаше в апарата. Беше наддала и лицето й бе по-кръгло. Косата бе изопната назад наместо да обгръща лицето като завеса. Тя вече не напомняше на другите хубавки момичета от сдружението за народни песни Минезингерите. Вече беше майка. Затова Вали още повече я желаеше.