Прагът на вечността [bg]
- Автор: Фоллетт Кен
- Серия: ХХ век #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-619-193-009-8
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Прагът на вечността [bg]». Краткое содержание книги:
Ханк носеше плюшени панталони по модата и риза на точки. Седна до Дейв и Вали, когато Иви отиде на горния етаж да се преоблече. Както винаги беше чаровен и забавен, разказваше истории за Кордс по време на турне.
Хвана китарата на Вали, разсеяно дрънна по струните и попита:
— Искате ли да чуете нова песен?
Искаха, то се знае.
Бе сантиментална балада със заглавието „Това е любов“. Грабваше те веднага. Хубава мелодия с малко провлачен ритъм. Помолиха го да я изсвири отново и той го направи.
— Какъв беше акордът в началото на магаренцето? — поинтересува се Вали.
— До диез минор.
Ханк му показа и му подаде китарата.
Вали изсвири акордите и Ханк я изпя за трети път. Дейв импровизира хармонията.
— Това звучи хубаво — заключи Ханк. — Колко жалко, че няма да я запишем.
— Какво?
Дейв не можеше да повярва.
— Та тя е прекрасна!
— Кордс я смятат за сантиментална. Казват, че сме били рок банда; не искали да звучим като Питър, Пол и Мери.
— Според мен това е хит номер едно — продължи Дейв.
Майка му подаде глава през вратата.
— Вали — обади се тя. — Търсят те по телефона — от Германия.
Дейв предположи, че ще да е Ребека, сестрата на Вали в Хамбург. Семейството му в Източен Берлин не можеше да му се обади — тамошният режим не разрешаваше телефонни обаждания на Запад.
Докато Вали го нямаше в стаята, Иви се появи отново. Беше вдигнала косата си, носеше джинси и тениска, готова да остави гримьорите и костюмиерите да работят върху нея. Ханк щеше да я остави в театъра на път за звукозаписното студио.
Дейв беше разсеян, замислен за „Това е любов“, чудесна песен, която Кордс не искаха.
Вали се завърна, последван от Дейзи, и заяви:
— Беше Ребека.
— Ребека ми харесва — отбеляза Дейв и си припомни свинските котлети и пържените картофи.
— Тя е получила с голямо закъснение писмо от Каролин, от Източен Берлин.
Вали поспря. Явно го бе овладяло някакво чувство. Най-накрая успя да каже:
— Каролин има бебе. Момиче.
Всички станаха и го поздравиха. Дейзи и Иви го целунаха.
— Кога е станало? — попита го Дейзи.
— На двадесет и втори ноември. Лесно се помни — денят на убийството на Кенеди.
— Колко тежи? — продължи Дейзи.
— Колко тежи ли? — зачуди се Вали, все едно въпросът беше неразбираем.
Дейзи се засмя.
— Хората винаги го казват за новородените.
— Не попитах колко тежи.
— Няма значение. Как се казва?
— Каролин предлага да я кръстим Алис.
— Хубаво име — съгласи се Дейзи.
— Каролин ще ми изпрати снимка — изрече Вали.
После замаяно добави:
— На дъщеря ми. Но ще я изпрати през Ребека, понеже писмата до Англия се задържат още повече в кабинета на цензора.
— Едва ще дочакам снимките! — рече Дейзи.
Ханк нетърпеливо издрънча с ключовете на колата. Може би намираше приказките за бебета отегчителни. Или, рече си Дейв, не харесваше как приказките за бебета отклоняват вниманието от него.
— О, Боже мой, вижте колко е часът — намеси се Иви. — Довиждане на всички. Още веднъж поздравления, Вали.
Докато си излизаха, Дейв запита:
— Ханк, Кордс наистина ли няма да запишат „Това е любов“?
— Да. Изправят ли се срещу нещо, стават упорити.
— В този случай… можем ли Вали и аз да вземем песента за Плъм Нели? През януари имаме прослушване в Класик Рекърдс.
— Става — и Ханк сви рамене. — Защо не?
В събота сутринта Лойд Уилямс повика Дейв в кабинета си.
Дейв се готвеше да излиза. Носеше пуловер на бели и сини райета, джинси и кожено яке.
— Защо? — войнствено запита той. — Та ти вече не ми даваш издръжката.
Парите от свиренето с Плъм Нели не бяха много, но стигаха за билетите за метрото, за питиета и за риза или нов чифт обуща от време на време.
— Нима парите са единствената причина човек да говори с баща си?
Дейв сви рамене и го последва в стаята. Вътре имаше антикварно бюро и няколко кожени кресла. Зад решетката тлееше огън. На стената имаше снимка на Лойд в Кембридж от тридесетте години. Стаята бе обиталище на всичко остаряло. Сякаш миришеше на старост.