Аз съм пилигрим
- Автор: Хейс Тери
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546555458
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Аз съм пилигрим». Краткое содержание книги:
Четирите минути бяха много важни. Това беше времето, което прецених, че ще мине, след като ме хванат, докато Сарацина се появи от тъмнината. Ако телефонът на сестра му зазвънеше прекалено рано, той щеше да разбере, че нещо не е наред, и щеше да изчезне в руините. Как да въздействаш на човек, след като избяга?
Ако телефонът на Кумали зазвънеше прекалено късно, щях да си имам сериозни неприятности. Сарацина отчаяно искаше да разбере кой е предателят, а не разполагаше с достатъчно време. Не би пропилял и минута в учтиви разговори и бях сигурен, че има подръка нещо от рода на акумулатор на дванайсет волта и кабели. Както знае всеки, който се занимава с изтезания, това средство се пренася лесно, достъпно е и ако не ти пука колко ще навредиш на жертвата, въздейства невероятно бързо. Не бях сигурен, че ще издържа дълго.
„Четири минути, не ме прецаквай, Бен“.
Минахме покрай купчина боклук - парчета стъкло, празни бирени бутилки, капак от хладилна чанта. Изглежда, през годините тук бяха влизали доста хлапета, за да се забавляват.
До купчината имаше дълго мраморно корито, използвано някога от знатните граждани, за да си мият краката. Пълнеше се през устата на каменна горгона. В единия край беше счупено и трябваше да обърна по-голямо внимание - наскоро беше зазидано с камъни и пълно с вода. Умът ми обаче беше другаде - чаках да ме нападнат, да натисна вълшебния бутон, преди да ми извият ръцете зад гърба.
Излязохме под слънчевите лъчи, които проникваха през пропадналия таван, и видях, че пътят напред изчезва в купчини изпопадала зидария.
Това беше краят. Бях в капан и единственото спасение беше показалецът на лявата ми ръка.
32.
- Объркахме пътя ли? - попитах и посочих купчината отломки напред.
Кумали вече не беше сама.
Първият наемник, когото бях видял, беше излязъл от прикритието си. Гледаше ме от упор, без да се крие, пазеше изхода.
Беше здравенякът, единият от двамата, влезли в хотелската ми стая. Още беше с коженото яке и впитата тениска. И чак тогава, може би защото го виждах в плът и кръв, може би защото сетивата ми бяха крайно изострени, но си дадох сметка, че съм го виждал на снимка, преди много време - ухилен, на яхтата на Христос Николаидис, закотвена в Санторини.
Тогава разбрах от кой наркокартел Кумали е потърсила помощ и защо - когато старецът от Солун е чул, че става дума за агент на американското разузнаване, е приел поканата с радост.
- И ти ли се разхождаш? - попитах здравеняка. - С децата ли си?
Не биваше да си мислят, че подозирам нещо, трябваше да са сигурни, че изненадата е на тяхна страна, иначе Сарацина можеше да разбере, че му се готви капан.
Чух стъпки по отломките - здравенякът беше за отвличане на вниманието, нападението дойде отзад. Никакво време за мислене. Трябваше да взема решение. Да или не? Старт или не?
Натиснах един бутон на телефона - силно и кратко.
Решението се оказа правилното. Пръстът ми едва се бе отделил от клавиатурата, когато ми скочиха - много бързо и професионално. Бяха двама. Паднах на колене, обаче преди това успях да натреса единия по ларинкса с лакът, така че той се свлече в адска болка. Другият ме хвана отзад и започна да ме удря с юмрук по лицето. Усетих, че скулата ми отива. Бих могъл да отвърна, но това беше представление - нямаше нужда да ме пребиват, по-късно щях да имам нужда от всичките си сили.
Улових се за лицето и се проснах в прахоляка. Вече броях. Четири минути. Двеста и четирийсет секунди.
Двеста трийсет и две. Двеста...
Мъжът с отеклия ларинкс се изправи и се присъедини към другия. Видях лицето му. Беше като бик - набит, късо подстриган, в очите му имаше жестокост, каквато рядко се вижда извън затвора. Бях го виждал и преди, както и изражението му - на полицейска снимка, предоставена от гръцката полиция. Спомних си, че този тип наистина има много дебела кожа. Беше Патрос Николаидис, бащата на Христос. Кръстника беше напуснал ограденото си имение.
С помощника му измъкнаха пистолета от колана ми, разкъсаха ризата ми, опипаха чатала ми, свалиха обувките ми, за да видят дали нямам скрити оръжия. Срязаха джобовете ми и взеха портфейла, ключовете и телефона. След това Николаидис извика на Кумали:
- Донесе ли ги?
Тя му подхвърли полицейски белезници и двамата с другия извиха ръцете ми отзад и стегнаха китките ми толкова силно, че след двайсетина минути тъканите щяха да започнат да умират поради липса на кръв. След като се увериха, че са ме обезвредили, се изправиха, взеха оръжията си, счупиха телефона ми, пуснаха го до беретата ми и продължиха да дишат тежко. Говореха на смесица от гръцки и албански, но не беше трудно да се досетя какво си казват - тези американски агенти не са и наполовина толкова добри, колкото си мислят, особено ако се изправят пред истински здравеняци от Балканите.