Аз съм пилигрим
- Автор: Хейс Тери
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546555458
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Аз съм пилигрим». Краткое содержание книги:
Кумали посочи затворените с решетки килии. Говореше малко по-бързо от обичайното, малко по-нервно:
- Килиите са побирали само няколкостотин души. Огромните спектакли и морските битки, при които са избивали хиляди затворници или роби, се провеждали изключително в Колизеума. Тук, в провинциите, докъдето не са стигали богатствата на цезаря, е имало най-вече гладиатори, които са пресъздавали известни митове. Разбира се, тези митове също са били ужасно популярни - много насилие, почти никакъв сюжет.
- Като холивудските филми - отвърнах през пресъхнали устни. Опитвах да се държа нормално. Кумали сякаш не ме чу.
Свихме под прав ъгъл, излязохме от тунела и видях амфитеатъра. Кумали не беше излъгала - симетрията, почти недокоснатите от времето мраморни колонади и невероятните размери наистина бяха нещо забележително. Както и тишината. Под проникващите лъчи на палещото обедно слънце Театърът на смъртта сякаш бе смълчан в очакване на ново представление.
- Къде са децата? - попитах.
- Над нас - отговори тя. - Там има платформа с чудесен изглед към арената. Ако минем покрай колоните, ще стигнем до стълби, по които можем да се изкачим.
Обърна се и тръгна напред, а аз зърнах първия. Стоеше дълбоко в полуразрушен проход, без да си дава сметка, че за обученото око тъмнината е нещо относително - беше облечен в черно, тъмно петно в сянката. Предположих, че задачата му е да излезе зад мен и да ми попречи да се измъкна, ако се наложи.
Започнах да оглеждам арената като заинтригуван турист - Сарацина и наемниците му би трябвало да ме дебнат и от местоположението на скрития човек имах относително добра представа къде може да са.
Кумали леко ускори крачка и посочи към арената.
- Преди две хиляди години пясъкът на пода е бил боядисван в червено.
- За да не личи кръвта? - попитах.
- Точно така.
Открих още един човек от групата - набит як като бик мъж, застанал сред гора от ронещи се арки над нас. Изненадах се - беше на повече от шейсет, доста стар за този спорт - и нещо във вида му бодна паметта ми, но нямаше време да се замислям за това. Кумали ме поведе към висок проход с ронещи се стени - без изход, сигурен бях - и не преставаше да говори, за да овладее нервите си.
- Разбира се, труповете е трябвало да бъдат изнасяни, преди да започне следващият спектакъл. На арената излизали двама мъже, облечени като митологични същества, за да проверят. Първият бил Плутон, богът на мъртвите. Той удрял труповете с чук, за да покаже, че мъжът, жената или детето му принадлежат. Вторият бил Меркурий, който според мита носел жезъл и придружавал душите до долния свят. В този случай жезълът бил нажежено желязо, с което проверявал дали падналите наистина са мъртви.
- Значи да се преструваш било безполезно.
- Напълно - отговори тя.
Пак навлязохме в мрак. Малко по-напред през пропадналия таван проникваше слънчева светлина и реших, че някъде там ще се срещна със Закария ал Насури лице в лице. Пътуването ми беше към своя край.
Сега трябваше да преценя времето идеално. Не можех да допусна грешка - животът ми и всичко останало зависеше от това.
Мушнах ръце още по-дълбоко в джобовете си, спокоен и отпуснат, и бях сигурен, че тези, които ме наблюдават от тъмнината, вече са забелязали издатината над колана ми отзад. Сигурно се усмихваха, защото знаеха, че няма да имам време да извадя дясната си ръка от джоба, да посегна зад гърба си, да извадя пистолета и да започна да стрелям.
Тъп американец!
Знаех как действат аматьорите - съсредоточават се върху пистолета, защото мислят, че опасността е там. Сега обаче лявата ми ръка стискаше единственото оръжие, което ме интересуваше - мобилния телефон. Беше включен, готов, беше настроен с еднократно натискане на който и да е бутон да набира един номер - на телефона на Бен Брадли, в джоба му, в къщата на бавачката.
В секундите преди да ме хванат просто трябваше да натисна бутон от клавиатурата. Който и да е.
Брадли нямаше да отговаря. Щеше да провери номера и да започне да отброява времето. Точно четири минути след това щеше да вземе телефона на бавачката, да го изключи от зарядното и да набере Кумали. Тя щеше да види кой я търси и щеше да отговори, притеснена да не би да се е случило нещо с детето. И щеше да научи нещо, което щеше да промени ситуацията.