Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
Страданията, които се увеличаваха равномерно, вършеха работата си и го подготвяха за смъртта. Нямаше положение, в което да не страда, нямаше минута, в която да не се унесе, нямаше място или член от тялото му, които да не го болят и да не го мъчат. Дори спомените, впечатленията и мислите на това тяло сега вече възбуждаха в него същата отврата, както и самото тяло. Виждането на други хора, думите им, собствените му спомени — всичко това му причиняваше само мъка. Околните чувствуваха това и несъзнателно не си позволяваха пред него нито свободни движения, нито разговори, нито даваха израз на желанията си. Целият му живот се сливаше в едно чувство на страдание и желание да се отърве от него.
Очевидно в него ставаше оня преврат, който трябваше да го накара да гледа на смъртта като на задоволяване на желанията му, като на щастие. По-рано всяко отделно желание, предизвикано от страдание или лишение, като глад, умора, жажда, се задоволяваше чрез някоя функция на тялото, която дава наслада; но сега лишението и страданието не получаваха задоволяване, а опитът да се задоволят причиняваше ново страдание. И затова всичките му желания се сливаха в едно — да се избави от всички страдания и от техния извор, тялото. Но той нямаше думи да изрази това желание за освобождение и ето защо не говореше за това, а по навик искаше да задоволи ония желания, които не можеха вече да бъдат изпълнени. „Обърнете ме на другата страна“ — казваше той и веднага след това викаше да го поставят както по-рано. „Дайте ми бульон. Отнесете бульона. Разкажете нещо, защо мълчите?“ И още щом започнеха да говорят, затваряше очи и изразяваше умора, равнодушие и отврата.
На десетия ден след пристигането им в града Кити се разболя. Заболя я глава, започна да повръща и цялата сутрин не можа да стане от леглото.
Лекарят обясни, че болестта се дължи на умора и вълнение и й препоръча душевно спокойствие.
Но следобед Кити стана и отиде както винаги с ръкоделието си при болния. Когато тя влезе, той я изгледа строго и презрително се усмихна, когато чу, че била болна. Тоя ден той непрестанно се секнеше и жаловито стенеше.
— Как се чувствувате? — попита го тя.
— По-зле — едва проговори той. — Боли ме!
— Къде ви боли?
— Навред.
— Днес ще свърши, ще видите — каза Мария Николаевна, макар и шепнешком, но така, че болният сигурно я чу, защото, както бе забелязал Левин, той бе с твърде изострен слух. Левин й зашътка и се озърна към болния. Николай слушаше, но тия думи не му направиха никакво впечатление. Погледът му беше все така укорен и напрегнат.
— Защо мислите така? — попита Левин, когато тя излезе след него в коридора.
— Той вече бере душа — каза Мария Николаевна.
— Как бере душа?
— Ей така — каза тя, като подръпваше диплите на вълнената си рокля.
И действително той бе забелязал, че през целия ден болният се улавяше и сякаш искаше да издърпа нещо.
Предсказанието на Мария Николаевна се сбъдна. През нощта болният вече нямаше сили да вдигне ръце и само гледаше отпреде си, без да променя внимателно съсредоточения израз на погледа си. Дори когато брат му или Кити се навеждаха над него, така че да може да ги види, той гледаше все така. Кити изпрати да извикат свещеника, за да му прочете молитва.
Докато свещеникът четеше молитвата, умиращият не даваше никакви признаци за живот; очите му бяха затворени. Левин, Кити и Мария Николаевна стояха до леглото. Свещеникът не беше още довършил молитвата, когато умиращият се протегна, въздъхна и отвори очи. След като свърши молитвата, свещеникът допря кръста до студеното му чело, сетне бавно го загъна в епитрахила, постоя мълчаливо още една-две минути и докосна грамадната му изстинала и безкръвна ръка.
— Свършил е — каза свещеникът и искаше да се отдръпне, но изведнъж слепналите мустаци на мъртвеца помръднаха и от дълбочината на гърдите му в тишината ясно се чуха определено резки звуци:
— Не съвсем… Скоро.
И след миг лицето му светна, под мустаците му се появи усмивка и събралите се жени угрижено започнаха да гласят покойника.
Видът на брат му и близостта на смъртта възобновиха в душата на Левин онова чувство на ужас пред тайната и същевременно близостта и неизбежността на смъртта, което бе го обзело през оная есенна вечер, когато брат му бе дошъл на гости. Сега това чувство беше още по-силно от преди; още по-малко от преди той се чувствуваше способен да разбере смисъла на смъртта и още по-ужасна му се виждаше нейната неизбежност; но сега, благодарение че жена му беше до него, това чувство не го докарваше до отчаяние: въпреки смъртта той чувствуваше необходимостта да живее и да обича. Чувствуваше, че любовта го спасява от отчаянието и че под заплахата на отчаянието тая любов става по-силна и по-чиста.