Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
— Да, да, така — с прекъсване, бавно рече умиращият. — Почакайте. — Той отново млъкна. — Така! — изведнъж успокоително провлече той, сякаш за него всичко беше вече разрешено. — О, Господи! — каза той и тежко въздъхна.
Мария Николаевна попипа краката му.
— Изстиват — прошепна тя.
Дълго, много дълго, както се стори на Левин, болният лежеше неподвижно. Но той все още беше жив и от време на време въздишаше. Левин бе се уморил вече от напрежение на мисълта. Той чувствуваше, че въпреки цялото това напрежение на мисълта не можа да разбере кое е така. Чувствуваше, че отдавна вече бе останал по-назад от умиращия. Не можеше вече да мисли върху самия въпрос за смъртта, а неволно му идваше на ума за онова, което сега, след малко, ще трябва да прави: да му затвори очите, да го облече, да му поръча ковчег. И чудно нещо, той се чувствуваше съвсем охладнял и не изпитваше нито мъка, нито скръб от загубата, нито дори жалост към брат си.
Ако сега имаше някакво чувство към брат си, то беше по-скоро завист за онова знание, което умиращият има сега, а той не може да го има.
Той седя така още дълго край него и все очакваше края. Но краят не идваше. Вратата се отвори, показа се Кити. Левин стана, за да я върне. Но в същото време, когато ставаше, чу, че мъртвецът се раздвижи.
— Не си отивай — каза Николай и протегна ръка. Левин му подаде своята и сърдито замаха на жена си да излезе.
С ръката на мъртвеца в своята той седя половин час, един час и още един. Сега вече съвсем не мислеше за смъртта. Мислеше какво прави Кити, кой живее в съседната стая, собствена къща ли има лекарят. Огладня и му се доспа. Предпазливо пусна ръката и попипа краката на болния. Краката му бяха студени, но той дишаше. Левин отново се накани да излезе на пръсти, но болният пак се раздвижи и каза:
— Не си отивай!
………………………………………………………………
Съмна се; положението на болния беше все същото. Левин полекичка пусна ръката на умиращия и без да го погледне, отиде в стаята си и заспа. Когато се събуди, вместо да му съобщят за смъртта на брат му, както очакваше, научи, че болният се е върнал в по-раншното състояние. Пак започна да сяда, да кашля, започна пак да яде, да говори и пак престана да приказва за смъртта, пак започна да изказва надежда, че ще оздравее, и стана още по-раздразнителен и по-мрачен от преди. Никой, нито брат му, нито Кити можеха да го успокоят. Той се сърдеше на всички и на всички говореше неприятни неща, укоряваше всички за своите страдания и искаше да му доведат знаменития лекар от Москва. Винаги когато го запитваха как се чувствува, отговаряше еднакво с израз на злоба и укор:
— Страдам ужасно, непоносимо!
Болният страдаше все повече и повече, особено от раните от лежането, които не можеха вече да се излекуват, и все повече и повече се сърдеше на околните, като ги укоряваше за всичко и особено задето не му довеждат лекар от Москва. Кити се мъчеше всякак да му помогне, да го успокои; но всичко бе напразно и Левин виждаше, че самата тя бе измъчена и физически, и нравствено, макар че не признаваше това. Чувството за смъртта, което болният бе пробудил у всички със своето прощаване с живота оная нощ, когато бе извикал брат си, бе изчезнало. Всички знаеха, че той ще умре неизбежно и скоро, че вече е мъртъв наполовина. Всички желаеха само едно — да умре колкото може по-скоро, но всички криеха това, даваха му лекарство от едно шишенце, търсеха му лекарства и лекари и мамеха и него, и себе си, мамеха се и помежду си. Всичко това беше лъжа, долна, обидна и кощунствена лъжа. И тая лъжа Левин понасяше особено тежко както поради своя характер, така и защото повече от всички обичаше умиращия.
Левин, когото отдавна занимаваше мисълта да помири братята си, макар и преди смъртта, бе писал на брат си Сергей Иванович и когато получи отговор от него, прочете писмото му на болния. Сергей Иванович пишеше, че не може да дойде, но с трогателни думи искаше прошка от брат си.
Болният не каза нищо.
— Какво да му пиша? — попита Левин. — Надявам се, че не му се сърдиш?
— Не, ни най-малко! — ядосан от тоя въпрос, отвърна Николай. — Пиши му да ми изпрати лекаря.
Минаха още три мъчителни дни; болният беше все в същото положение. Сега желаеха смъртта му всички, които го виждаха: и лакеите в хотела, и хотелиерът, и всички живеещи в хотела, и лекарят, и Мария Николаевна, и Левин, и Кити. Само болният не желаеше това, а наопаки — сърдеше се, че не са му довели лекаря, и продължаваше да взема лекарството и да говори за живота. Само в редки минути, когато опиумът го караше да забрави за миг непрестанните си страдания, понякога в полусън казваше това, което по-силно, отколкото у всички други, беше на душата му: „Ах, да дойде поне краят!“ Или: „Кога ли ще се свърши!“