Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
— Но нам ни предстоят много дни, трябва да си легнем — каза Кити, като погледна мъничкия си часовник.
XX
Смъртта
На другия ден причестиха болния и го миросаха. През време на обреда Николай Левин горещо се молеше. В големите му очи, вперени в иконата, поставена върху покритата с цветна кърпа маса, се четеше такава страстна молба и надежда, че Левин се ужасяваше да го гледа. Левин знаеше, че тая страстна молба и надежда ще направят само още по-тежка раздялата му с живота, който така много обичаше. Левин познаваше брат си и хода на мислите му; той знаеше, че неговото безверие не се дължеше на това, че му беше по-леко да живее без вяра, а на това, че съвременно-научните обяснения на природните явления постепенно бяха изместили вярванията му, и затова знаеше, че сегашното му връщане към вярата не е естествено, дошло по пътя на същата мисъл, а е само временно, користно, с безумна надежда да оздравее. Левин знаеше също, че тая надежда бе подсилена и от Кити с разказите й за необикновени оздравявания, за които бе слушала. Той знаеше всичко това и му бе тежко, болно да гледа тоя молещ, пълен с надежда поглед и тая мършава китка на ръката, която едва се повдигаше и слагаше кръст върху силно обтегнатото чело, тия щръкнали рамене и хъркащи кухи гърди, които не можеха вече да поберат оня живот, за който болният се молеше. През време на тайнството Левин също се молеше и правеше онова, което той, безверникът, бе правил хиляди пъти. Той казваше, обръщайки се към Бога: „Ако ти съществуваш, направи да се излекува тоя човек (но това същото се повтаряше много пъти) и ще спасиш и него, и мене.“
След миропомазването на болния изведнъж му стана много добре. В продължение на цял час той не се закашля нито веднъж, усмихваше се, целуваше ръката на Кити, като й благодареше просълзен, и казваше, че му е по-добре, никъде не го боли и чувствува апетит и сила. Дори сам се поизправи, когато му донесоха супа, и поиска да му дадат и котлет. Колкото и безнадежден да беше, колкото и да беше очевидно, когато го погледнеха, че не ще може да оздравее, през тоя час Левин и Кити се намираха в едно и също щастливо възбуждение, примесено с плахост при мисълта да не би да се лъжат.
— По-добре ли е? — Да, много по-добре. — Чудно! — Няма нищо чудно. — Все пак по-добре е — шепнеха си те, като се усмихваха един на друг.
Тая илюзия не продължи много. Болният заспа спокойно, но след половин час кашлицата го събуди. И изведнъж изчезнаха всички надежди и у тия, които бяха около него, и у самия него. Явните страдания без съмнение ги разрушиха и у Левин, и у Кити, и у самия болен и те дори забравиха за по-раншните си надежди.
Без да си спомня дори за онова, в което вярваше преди половин час, сякаш се срамуваше дори да си го спомни, болният поиска да му дадат да подиша йод от едно шишенце, покрито с надупчена хартийка. Левин му подаде шишенцето и същият поглед на страстна надежда, с който гледаше, докато го миросваха, се впери сега в брат му, като искаше от него да потвърди думите на лекаря, че вдишването на йод прави чудеса.
— Катя няма ли я? — изхърка той, като се озърташе, когато Левин неохотно потвърди думите на лекаря. — Тогава мога да ти кажа… За нея направих тая комедия. Тя е толкова мила, но ние с тебе няма какво да се лъжем. Ето в това вярвам аз — каза той и като стискаше шишенцето с кокалестата си ръка, започна да вдишва от него.
В осем часа вечерта Левин и жена му пиеха чай в стаята си, когато Мария Николаевна дотича запъхтяна при тях. Тя беше бледна и устните й трепереха.
— Умира! — прошепна тя. — Страх ме е, че ей сега ще умре.
И двамата изтичаха при него. Той бе се привдигнал и седеше облакътен на кревата, превил дългия си гръбнак и навел ниско глава.
— Какво чувствуваш? — шепнешком попита Левин след късо мълчание.
— Чувствувам, че заминавам — с мъка, но с извънредна определеност проговори Николай, като процеждаше бавно думите. Той не повдигна глава, а само насочваше очи нагоре, без да види лицето на брат си. — Катя, излез! — рече още той.
Левин скочи и с повелително шепнене я накара да излезе.
— Заминавам — отново каза той.
— Защо мислиш така? — каза Левин само за да каже нещо.
— Защото заминавам — повтори той, сякаш му бе харесал тоя израз. — Край.
Мария Николаевна пристъпи до него.
— Да бяхте легнали, по-леко ще ви е — каза тя.
— Скоро ще лежа тихо — рече той, — мъртъв — прибави иронично и сърдито. — Е, щом искате, сложете ме да легна.
Левин сложи брат си да легне по гръб, седна до него и гледаше лицето му, без да диша. Умиращият лежеше, затворил очи, но мускулите на челото му помръдваха от време на време като у човек, който мисли дълбоко и напрегнато. Левин неволно мислеше заедно с него за онова, което става сега в душата му, но въпреки всички усилия на мисълта му да върви паралелно с неговата, по израза на това спокойно строго лице и по играта на мускула над веждата той виждаше, че за умиращия постепенно се изяснява онова, което си остава все така тъмно за Левин.