Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
След като се върнаха от болния да нощуват в стаите си, Левин седеше с наведена глава и не знаеше какво да прави. Трябваше да вечерят, да подредят за спане, да обмислят какво ще правят, но той не можеше дори да говори с жена си: съвестно му беше. А Кити, наопаки, беше по-дейна от обикновено. Беше дори по-оживена от друг път. Тя поръча да им донесат вечеря, сама прибра нещата, помогна да постелят леглата и не забрави да ги поръси с прах против дървеници. У нея имаше онова възбуждение и бърза съобразителност, които се явяват у мъжете преди сражение и борба, в опасни и решителни минути в живота, в ония минути, когато мъжът веднъж за винаги показва цената си и доказва, че цялото му минало не е било изживяно напразно, а е било подготовка за тия минути.
Цялата й работа спореше и нямаше още дванадесет часа, когато всички неща бяха подредени чисто, грижливо, някак особено, така че стаята в хотела заприлича на дом, на нейните стаи: леглата постлани, четки, гребени и огледалца подредени, кърпите приготвени.
Левин смяташе, че сега е непростимо да яде, да спи и дори да говори и чувствуваше, че всяко негово движение е неприлично. А тя подреждаше четчиците, но правеше всичко това така, че в тая работа нямаше нищо оскърбително.
Но те не можаха да хапнат нищо и дълго не можаха да заспят и дори дълго време не си лягаха.
— Много се радвам, че го склоних утре да го миросат — каза тя, седнала по блузка пред своето сгъващо се огледало, като решеше с гъстия гребен меките си благоуханни коси. — Аз не съм виждала никога такова нещо, но зная, мама ми е разправяла, че се четат молитви за изцеление.
— Нима мислиш, че той може да оздравее? — каза Левин, като гледаше как тясната пътечка на тила на кръглата й главичка се слива, щом прекараше гребена отпред.
— Питах лекаря: той каза, че няма да живее повече от три дни. Но нима те могат да знаят? Все пак се радвам, че го склоних — каза тя, като поглеждаше мъжа си изпод косата. — Всичко може да стане — прибави тя с оня особен, донякъде хитър израз, който се появяваше на лицето й винаги, когато говореше за религията.
След разговора им за религията, когато бяха още годеник и годеница, нито той, нито тя бяха заговаряли за това, но тя изпълняваше черковните обреди и молитви винаги с еднакво спокойно съзнание, че така трябва. Въпреки уверенията му в противното тя беше твърдо убедена, че той е също такъв и дори и по-добър християнин от нея и че всичко, което говори за тия работи, е една от неговите смешни мъжки приказки, като онова, което казваше за broderie anglaise — добрите хора уж закърпват дупките, а тя нарочно ги изрязва, и т.н.
— Но тая жена, Мария Николаевна, не е можела да се справи с всичко това — каза Левин. — И… трябва да призная, че много, много се радвам, дето дойде и ти. Ти си толкова чиста, че… — Той улови ръката й, но не я целуна (виждаше му се неприлично да целува ръката й при тая близост на смъртта), а само я стисна виновно, загледан в светналите й очи.
— Щеше да ти бъде много тежко сам — каза тя и като вдигна високо ръцете, които закриваха зачервените й от удоволствие бузи, събра косите си на тила и ги забоде с фуркети. — Не — продължи тя, — тя не е знаела… За щастие аз научих много работи в Соден.
— Нима и там имаше такива болни?
— По-тежко.
— Ужасното за мене е, че не мога да не си го спомня какъв бе на младини… Няма да повярваш колко хубав младеж беше, но тогава аз не го разбирах.
— Вярвам, вярвам. Доколкото чувствувам, щяхме да бъдем приятели с него — каза тя и се изплаши от думите си, обърна се към мъжа си и сълзи бликнаха в очите й.
— Да, щяхме да бъдем — тъжно каза той. — Той е един от ония хора, за които казват, че не са за тоя свят.