Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
Отчаянието му се усилваше и от съзнанието, че е съвсем сам с мъката си. Не само в Петербург той нямаше нито един човек, комуто би могъл да изкаже всичко, което изпитваше, за да го съжали не като висш чиновник, не като член на обществото, а просто като страдащ човек; но той нямаше нийде такъв човек.
Алексей Александрович бе израснал сирак. Бяха двама братя. Баща си не помнеха, майка им умря, когато Алексей Александрович бе десетгодишен. Имотът им беше малък. Възпитаваше ги чичо им Каренин, важен чиновник и някога любимец на покойния император.
След като завърши гимназията и университета с медали, с помощта на чичо си Алексей Александрович веднага зае голяма служба и оттогава се отдаде изключително на служебната си кариера. Нито в гимназията, нито в университета, нито отпосле в службата си Алексей Александрович завърза приятелски отношения с някого. Брат му беше най-близкият по душа човек, но той беше на служба в Министерството на външните работи, живееше винаги в чужбина, дето и умря скоро след женитбата на Алексей Александрович.
През време на губернаторствуването му лелята на Ана, богата губернска дама, запозна не младия вече мъж, но млад губернатор, с племенницата си и го постави в такова положение, че той трябваше или да й се обясни в любов, или да се махне от града. Алексей Александрович дълго се колеба. Доводите за тая стъпка тогава бяха толкова за, колкото и против и нямаше оня решителен повод, който би го накарал да измени на принципа си: да се въздържа в съмнение; но чрез един познат лелята на Ана му внуши, че той е компрометирал вече момичето и че дългът на честта му повелява да направи предложение. Той направи предложение и отдаде на годеницата и жена си цялото онова чувство, на което бе способен.
Привързаността, която изпитваше към Ана, изключи от душата му и последната нужда от сърдечни отношения с хората. И сега между всичките си познати той нямаше нито един близък. Имаше много от онова, което се нарича връзки, но нямаше приятелски отношения. Алексей Александрович имаше мнозина такива познати, които можеше да покани на обед, да ги помоли за съчувствие към някоя интересуваща го работа, за протекция на някой просител, хора, с които можеше да обсъжда откровено действията на други лица и на висшето правителство; но отношенията му с тия хора бяха ограничени в една твърдо определена от обичая и навика област, от която не можеше да се излезе. Имаше един колега от университета, с когото бе се сближил отпосле и с когото би могъл да поговори за личното си нещастие; но тоя колега беше инспектор в един далечен учебен окръг. А от лицата, които бяха в Петербург, най-близки и най-достъпни му бяха управителят на канцеларията и лекарят.
Михаил Василевич Слюдин, управителят на работите му, беше умен, добър и нравствен човек и в него Алексей Александрович долавяше лично разположение към себе си; но петгодишната му служебна дейност бе поставила помежду им преграда за душевни обяснения.
Когато свърши подписването на книжата, Алексей Александрович дълго мълча, като поглеждаше Михаил Василевич, и на няколко пъти се опитваше, но не можа да заприказва с него. Той бе приготвил вече и фразата: „Чухте ли за моето нещастие?“ Но се ограничи само да каже както обикновено: „И тъй, пригответе ми това“ — и го освободи.
Другият човек беше лекарят, който също беше добре разположен към него; но помежду им отдавна се бе установило мълчаливо съгласие, че и двамата са отрупани с работа, и двамата трябва да бързат.
За приятелките си и за най-първата от тях, графиня Лидия Ивановна, Алексей Александрович не мислеше. Всички жени, просто като жени, му бяха страшни и противни.
XXII
Алексей Александрович бе забравил за графиня Лидия Ивановна, но тя не бе го забравила. В тоя най-тежък миг на самота и отчаяние тя дойде в дома му и влезе без разрешение в кабинета му. Завари го в същото положение, в което седеше — опрял глава на двете си ръце.
— J’ai forcé la consigne60 — каза тя, влизайки с бързи крачки и дишайки тежко от вълнение и от бързото движение. — Аз чух всичко! Алексей Александрович! Приятелю! — продължи тя, като стискаше силно с двете си ръце ръката му и го гледаше в очите с прекрасните си замислени очи.
Алексей Александрович се понадигна намръщен и като освободи ръката си от нея, подаде й стол.
— Ще седнете ли, графиньо? Аз не приемам, защото съм болен, графиньо — каза той и устните му затрепериха.
— Приятелю! — повтори графиня Лидия Ивановна, без да снема поглед от него, и изведнъж веждите й се издигнаха откъм вътрешната страна и образуваха триъгълник на челото; некрасивото й жълто лице стана още по-некрасиво; но Алексей Александрович почувствува, че тя го съжалява и е готова да заплаче. И го обзе умиление: той улови пълната й ръка и започна да я целува.
60
Аз наруших забраната.