За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
И тогава аз за първи път допускам в себе си кретенската мисъл, че…
– Всичко това те ли ти го казаха?
– Мъчиш ме с тези въпроси, сякаш си белият мечок от психодиспансера. Но ти си от Вевесето. Не ми го казаха ей тъй направо, не седнаха на лаф моабет с мене. Просто ми го наляха в кратуната. И ми наредиха да я пазя с две шапки. Това е положението.
– И така стана жълт?
– И преди е имало жълти на Земята… Бог Вишну носи жълти дрехи, космическото яйце на Брахма блести като златото. Всички китайски императори са се обличали в жълто. И то не само за да подчертаят своя божествен произход, божествената си същност, а да напомнят, че императорът стои в центъра на Вселената, така както слънцето е в центъра на небето…
– Ами картината? Тя какво е? Някакво послание? Съдържа ли някаква информация?
– Сам ще разбереш. Ти си от Вевесето…
Решавам се на подвиг, надигам се от мястото си, нервно си размърдвам задника, сетне пак сядам върху него и накрая тихо, ала дръзко казвам:
– Жаю, аз съм един най-обикновен студент, при това гонещ вече тридесетака. От никакво Вевесе не съм. Даже не знам какво означава туй шибано Вевесе…
– Ще научиш. Това е положението. Ти си избран…
– „Избран“ звучи гордо – отбелязвам. – Но защо? От кого? По какви критерии? Една от основните ми характеристики е посредствеността, досега нищо свястно не съм направил в своя живот. Напивам се, чукам к’вот ми падне, после бягам… бързо… Егоистче съм, гризе ме завистта, суетен съм… Не съм добър човек…
– Жълтото не показва само високото социално положение на тези, които го носят – отговаря ми Жаю с неразбираемите слова на древногръцки оракул. – В пекинския театър актьорите се гримират в жълто, за да изразят жестокостта, покварата и цинизма на своите герои. И прелюбодеянието е жълто. След като се отхвърли любовта, след като се прекъснат свещените връзки на брака, идва сярата на Луцифер. Жълта е и измамата. През Средновековието са боядисвали вратите на предателите в шафран, вместо „стачкоизменник“ на много езици се казва „жълт“, в английския думата има куп кофти значения като завистлив, страхлив, низък, подъл, безхарактерен…
– Чакай малко, ти ме направи прекалено жълт – разкахърих се аз. Не знаех, че злото е придобило такива безмерни златисти размери.
– Още не си жълт – казва прозаично Жаю. – Засега си само избран. От теб зависи да станеш жълт. А за отрицателното оценяване на жълтия цвят не се тревожи. Това е сетно доказателство за характерната му двузначност. Той е едновременно и най-божественият, и най-земният цвят. Защото жълтите са и богове, и хора…
– Аз може да съм си просто момче и да не съм толкова учèн като вас – скача с главата надолу в разговора ни Йоско Кираджийчето, който досега мълчаливо си е сръбвал в края на масата – но съм златар. Добър човек, честен човек, само една виличка успях да струпам на Мала църква. На три етажа. Затова ще ви кажа, че златото е мъка. Златото е мъка, беля, наказание, смърт! То не е жълто, то е черно.
– Добре де – питам – как си обяснявате този вековен ламтеж към златото?
– Всичко е от алчност – отговаря Йоско. – Ненаситно е човешкото око.
– Но защо точно златото, защо не някой друг, пак рядък метал…
– Голяма стойност в малък обем. Това е тайната – прошепва Златарчето. Всички му викат така – умалително, макар Златарчето отдавна да е прехвърлил петдесетака. – Имаш ли злато, ще те оберат, не те ли оберат, ще те убият…
– Проклятието на златото?!
– Да, златото е прокълнато – въздъхва Йоско. – То не е богатство, а изпитание. Колко влязоха в Хеопсовата пирамида и колко излязоха оттам? Като намериш делва, какво правиш? Правиш курбан. За кого е той? За тебе ли е? Правиш курбан, защото знаеш, че това злато не е твое. Някой е крал, някой е убивал за това богатство. Затуй правиш курбан…
– Ами ти ако намериш делва – пита Жаю – какво ще сториш?
– Ще построя църква. За сина ми… Почина преди десет години, катастрофира. Цял живот работих на две бюра, цял живот бъхтих, цял живот крадох… За какво? Запомнете от мен, Господ е създал това изкушение. За да изпита хората. Както човекът пробва златото, така Бог чрез златото пробва човека… Какво ще пиете, момчета? Искам да почерпя…
Жаю не ме излъга. Една вечер цъфна у нас – пиян, щастлив и засмян, нарамил нещо, увито в мръсни вестници. Изпи ми последните скромни алкохолни запаси и чак тогава извади картината. Моята картина. Е, не се различаваше по нищо от другите. Все същото голямо жълто слънце, изгряващо над бяла пустош… Всъщност не бях сигурен дали…