За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
Редактираха: Йовка Николова, Александър Карапанчев
Публикации:
1. Списание „Пламък“ – бр. 7-8/1997, 1997 г.
2. Списание „Върколак“ – бр. 5/1998, 1998 г.
3. Антология „Мними хоризонти“ – „Аргус“, 2003 г.
4. Сборник „Основание за смърт“ – „Аргус“, 2005 г.
Последният разказ
Александър Карапанчев
На 29 септември 1849 година в кораба за Балтимор пътуваше уморен слаб човек с вехт куфар. Правеше впечатление едновременно мрачният му и блестящ вид. Изящно моделирана горделива глава, лешников цвят на лицето; изпитания, различни от копнежите, бяха деформирали безупречния на младини рисунък на веждите му; а очите – виолетово-сиви, лъчисти – гледаха малко разсеяно, обгърнати от постоянна печал. Той пристягаше елегантното си шалче, докосваше чело и после ръцете му колебливо потъваха в джобовете на измачкания редингот.
Сега наблюдаваше сутрешното вълнение.
Зад гърба му палубата живееше своето обичайно хаотично битие. Ръмжейки, мастилени валма пушек се смесваха с болезнено свистяща пàра. Непристъпно мълчаливи моряци се скриваха из люковете; пукаха току-що хвърлени в пещта въглища; пътници закусваха, играеха карти, бъбреха, спяха. Това сборище му бе добре познато. Чиновници от неотдавна учредени бюра, с маниери – копие на великосветския шик преди година. Служители в солидни фирми, с канцеларски щръкнало дясно ухо и внушителни пози. Превърнали мошеничеството в точна наука, те явно се гордееха с всеки дюйм от външността си. Имаше търговци, дрипави работници, странстващи артисти под пъстри евтини наметала, играчи на хазарт, просяци професионалисти. Проститутки се кикотеха върху коленете на богати евреи; пияници описваха широки вензели с крака.
Непознатият искаше да изкрещи, че на всички тук, на огромните Щати липсват тънко чувство и тънка мисъл. Привичната самота го успокои донякъде и той се отдаде на спомени.
Видя окрайнините на Лондон, където бе учил, зашумената с вековни брястове улица, черквата, наситила със звън готическия сумрак. Сетне постъпи във Вирджинския университет, но недостигът на пари го застави да напусне скоро. Двама джентълмени се топлеха до корабния комин и говореха за бизнес. Единият хвалеше опита си на жива реклама, другият превъзнасяше печалбата от котешки опашки. О, той знаеше тази стръв, в чийто въртоп изчезват най-редките съкровища на душата. Някога орелът водел римляните, днес знаме на сънародниците му беше една нищожна част от орела – Доларът! – те обаче правеха всичко, за да го обожават с удесеторена почит, глухи към прелестта на далечни мечти. Той им бе чужд, мразеха го заради насмешката и Америка представляваше каторга за него – цял живот литературен наемник, оклеветен, дишащ със силата на въображението си.
Вкуси славата. Тя бликна, когато балтиморският „Сатърдей Визитър“ отпечата „Ръкопис, намерен в бутилка“. Изля още много разкази, стихове, статии, „Гарванът“ му донесе лаври на поет, ала каква ирония таеше фактът, че най-голям интерес у читателите събуди не друго, а „Първа книга на конхиолога“, компилативен и претърпял няколко издания учебник за раковините. Нелепо! Нелепо като загадка на сфинкс! И писмената върху демоничния хълм от притчата гласяха: запустение. Легиони лилии извиваха мъртви шии към аленото око на трескаво слънце.
През това лято четеше в Норфък и Ричмънд лекции за поетическия принцип. Все по-често го навестяваше споменът за любимата му жена Вирджиния, едва събираше кураж да се съпротивява на горчилката вдън сърцето си. Как не успя да я спаси! Останаха само очите ù, само погледът ù продължи да му грее. Колко отдавна стоеше върху златния праг към царството на сънищата и блажен надзърташе в разтворените далнини. Но човешкият жребий е краткодневен, пълен с тъги. Вирджиния умря, сгърчена на застлан със саваненоблед чаршаф сламеник на пода. Едгар я загръщаше в своето древно палто; и не можеше да стори нищо за нея, дарила му най-светлите години. Тя легна в гроба двойно нещастна поради младостта си.
Бяха го наранили с възванието да се жертват за него средства. Не бе просяк, дано адът влезе в тях! Дори смазан от глад, запазваше благородна вътрешна осанка. Считаше, че за заслуги към културата правителството може да му отпусне помощ. Защо въобще се беше надявал, щом разбираше, че демокрацията на „американците“ е гнусна, с жлъчката на бик, със сърцето на хиена и мозъка на паун? И Тъмата, и Тлението, и Червената смърт придобиха безгранична власт.