За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
Нищо не разбирам от „тенденции“ и „афинитети“, хабер си нямам от живопис. Но пред очите ми изведнъж изгря картината на Жаю. Още същата вечер се упътих към Петтях. Жаю нарича прочутата столична архитектурна забележителност не Петте кьошета, а:
– Всичко това тук – с широко разтворени ръце той „обгръща“ площадчето, без дори да се надигне от постоянното си място в местната кръчма – е наш’та маала. Петтях кьошета!
– Колко картини си нарисувал досега? – питам.
Тъп въпрос, еснафски, бездуховен. Но когато човек се сблъска с необяснимото, се опитва кретенски да си изясни поне количествените му измерения.
– Много – отговаря Жаю. – Сигурно са хиляда…
– И какво ги правиш?
– Продавам ги – у Жаю се събужда бизнесменът. – Ей нà – показва с щедър жест положените пред него чаша с водка, шише кола и пакет цигари – един днес даде триста кинта…
Сега чак схващам жеста – питиетата и цигарите са плод на далаверата. После и у мен завива егоистът. Що пък другите да имат, а аз…
– Ще продадеш ли и на мен една картина? – пак питам.
– Не – отвръща Жаю.
Честолюбието ми е подложено на жестоко изпитание. Кипвам като всеки глупак. Що си губя времето с тоя нещастник, ами не… Ставам лош, защото се имам за център на Вселената. Всички художници са длъжни да ми подаряват картините си. На мене. Единствено на мене… Но Жаю е добър и не ме оставя да кажа някоя глупост, нито пък да сторя такава.
– Продавам само статичните. На теб ще подаря от движещите се, защото си от Вевесето… Само на наши хора давам от живите, другите не могат да ги опазят…
Много кръчми съм обиколил, с много идиоти съм си пил ракията, наливал съм се дори в Южното полукълбо, дето хората ходят с краката нагоре, обаче такова чудо не бях срещал… Но вече съм добър, суетата ми е задоволена, затова всеопрощаващо решавам да му уйдисам на акъла:
– Ама онази… с жълтото слънце и белия пейзаж…
– Онази.
– Защо рисуваш все една и съща картина?
Жаю само присвива очи, ала и туй е достатъчно да разбера, че съм сгафил.
– Това са различни картини…
– Естествено, щом се движат – казвам го най-безотговорно, но усещам, че съм ударил бинго.
– В златната река на времето никой не може да се окъпе два пъти – изрича Жаю с глас на вехтозаветен пророк.
– Сигурно жълтите могат…
Жаю се оглежда крадливо, вдига поглед към тавана и произнася шепнешком:
– Могат…
– Сигурно знаят всички тайни на времето?
– Всички.
– А знаят ли какво е имало преди Големия взрив?
Падам си по книжките, популяризиращи науката. Не разбирам теориите на Айнщайн, но ми харесва идеята му, че времето не е нещо откъснато и самостоятелно, а че съществува в комбина с пространството. Много се кефя, като прочета, че когато не е имало пространство, не е имало и време. Страхотно! А все си мислех, че времето е вечно. Оказа се, че то си има начало и вероятно ще си има свършек, така както и безкрайното пространство не се оказа толкова безкрайно. Свалял съм бая мадами с лафове за Големия взрив, абсолютна кретения, която твърди, че преди около 15 милиарда години Вселената не съществувала, че целият днешен свят бил в състояние на безкрайна плътност, което позволявало на Бог да го сбере в някаква частица, по-малка от атом! Но всички тия неща ги зная аз, умникът. Тъпият Жаю навярно си няма и понятие от тях. Ето защо, като всеки черен неблагодарник, решавам да се погавря:
– А знаят ли какво е имало преди Големия взрив?
– Знаят.
– И какво е имало?
– Имало е нищо…
Падам по гръб. Същото твърдят най-гениалните съвременни физици. Но не се предавам:
– И колко време е имало нищо?
– Не се знае – отвръща кротко Жаю – защото тогава и времето не е съществувало. Просто не е имало преди…
– Какво „преди“? – казвам нервно. – Нищо не разбирам!
– Всичко във Вселената е пиниз – почва Жаю и отпива от водката. – Викат му причинно-следствена връзка. Защо сме тук с теб? Защото преди време сме се запознали, преди това сме се родили, преди това пък нашите родители са ни заченали… Нали така? Това, което става сега, става сега, защото преди това е станало нещо друго. А при Големия взрив няма преди. А няма преди, защото не е имало време… Този гяволък обезсмисля и въпроса на въпросите – Защо? Защо е гръмнала натиканата в кучи гъз Вселена? Кой е дръпнал спусъка?