За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
– Събуди се, ставай…
Събуждам се най-сетне. Няма никаква златна река. Пред гурелясалите ми очи се просва безпорядъчната гледка на собствената ми стая. Пейзаж след битка – гаден пепелник със смърдящи фасове, празно като душата ми шише от водка, окъсана книга, артистично разхвърляно бельо, на места прогорено…
– Самотата е жълта.
Не съм сигурен дали чувам тези думи. Няма как да ги чуя, защото няма кой да ги произнесе. В стаята няма никой друг освен мене, аз пък не си говоря сам. По-важното е, че премъдростта „Самотата е жълта“ изплува от дебрите на помътненото ми съзнание и ме прави неспокоен. Не зная защо. Навярно цялата загадка е в моя мъчителен махмурлук, а може би виновно бе слънцето, което вече прежуря. Затова е и жълто. Понякога то е червено, кърваво – най-често при изгрев или при залез. Казват – било от прахоляка. Друг път е кълбо от нажежено бяло. Но сега бе златно, жълто. Сигурно затова си помислих, че самотата е жълта – слънцето е и самотно, и жълто. Обаче е самотно не защото е жълто, а защото е надменно, егоистично, себелюбиво. То не допуска никого до себе си, безпощадно е дори към най-ближните. Вижте Меркурий – пустинен, безжизнен, изпепелен… Предпочетен е пред всички останали планети на Слънчевата система, включен е в кръга на най-близкото обкръжение, ала е заплатил тази привилегия с цената на опустошението…
– И себичността е жълта – казва Жаю.
Седим и си пием с Жаю на Петте кьошета. Е, не на всичките едновременно – на едно от кьошетата има кръчма и ние сме вътре. Ако може да се нарече „вътре“ стъкленият буркан, който те изкарва „на ачик“ и те кара да се чувстваш като туршия-експонат от изложение на върхови технологии в областта на селското стопанство…
– А може би манекен във витрина или пираня в аквариум – Жаю може да чете мисли. Особено когато е пиян. А той, както се пее в популярния руски романс, е пиян „всегда“.
Жаю е художник. Обичам да си къркам с художници. Умеят да пият, умеят и да си траят. Когато говорят, говорят малко и разказват в цветове. От тях научих тоя номер с цветовете. Преди много години чух Иван Кирков да разказва за Ню Йорк. Току-що се бе върнал от Америка и преливаше от възторг:
– Слязохме надолу към доковете, беше вече посред нощ. Навсякъде черно. Само под една лампа беше малко жълто и там спряхме да изпушим по цигара. А до нас океанът. Един такъв… лилав…
Жаю ходи винаги с две шапки. Горната е овехтяла тиролка с незнайно как оцеляло проскубано перце отстрани. Отдолу… Май избързвам. Жаю никога не бърза, когато изпълнява коронния си номер. Влага всичките си усилия да разсее жертвата, да я приспи, да я размекне… И точно когато тя най-малко очаква, Жаю небрежно сваля зеленикавото бомбе и под него с коварна изненада блясва другата капа – скритото оръжие и нескритата гордост на Жаю. Шапката, ушита навярно от плата на дълго ползван цигански дюшек, е нещо средно между колоездачно кепе и бейзболен каскет. Козирката е обърната назад…
– Като на онова копеле от „Спасителят в ръжта“ – обича да допълва Жаю.
Но в момента не е случил на предана публика. От дясната му страна, аз съм вляво, е седнало страхотно ренде. Гражданинът е хем много пиян, хем с много нисък коефициент на интелигентност. Жаю тъкмо е разтворил пред него дверите, въвеждащи прозелитите в храма, тъкмо е повдигнал крайчеца от завесата, отделяща бездуховността на действителността от света на тайнственото и неведомото, когато непознатият казва с доста проза в гласа:
– С тесто ли си си намазàл главата бе, гявол? Че те целим у десетката…
Жаю усеща, че днес няма късмет, но е стар комарджия. И решава да играе ва банк:
– Знаеш ли – казва той с хладнокръвието на Пол Нюман в класическия епизод с варените яйца в „Непокорният Люк“ – че съм возил четирикрилен гардероб на мотора?
Жаю не произнася тези святи слова всеки ден. Те не са предназначени за всяко ухо. Кой да е не може да бъде посветен в сакралните тайни на Въпроса на въпросите. На когото по драматична сила могат да съперничат само такива разтърсващи световния дух питания като „Да бъдеш или да не бъдеш?“, „Камо грядеши?“, „За кого бие камбаната?“, „Как се каляваше стоманата?“, „Що е социализъм и има ли той почва у нас?“…
– И сега съм решил – човешкият дух не знае предели – да кача наведнъж всички мебели от „Деница“. Само чакам да ми дойде Харлей-Дейвидсънът…
Става тихо като в олтар. Толкова тихо е станало навярно, след като е издъхнал Спасителят, илислед като злите флорентинци са произнесли присъдата си върху Данте Алигиери, толкова тихо навярно е било и в утробата на Троянския кон през онази фатална за илионците нощ… Жаю вдига глава – сякаш свещенодейства, останалите кибици го гледат с благоговение. Само рендето не схваща нищо и е готово да оскверни мига с поредната си простотия. Тогава се намесвам аз.