За спасяването на света

Полегнал съм в скута на баба ми и съм задрямал. Тя тихо и кротко припява, нарежда нещо:

– Гледай водата! Най-напред ще потече червена вода, сетне синя, сетне черна…

Баба е много добра… Всъщност коя ми баба? Всеки човек има две баби и четири прабаби. А може бабата, в чийто скут съм полегнал, да не е точно моята. Може да е онази приказна баба, чийто образ е сътворен в дълбините на народната душа. Онази баба, която фолклорът е отрупал с добродетели, която стотици безименни гении са възпявали през вековете. Пред нейните скромнички дела бледнеят чутовните подвизи на митологични херои, олимпийски богове, титани и витязи. Тачен, обичан и възпяван е образът на бабата в българското народно творчество. Милата баба, добрата бабичка, отрудената бабка, симпатичното бабче, припряното бабè…

– Подир черната ще се зададе жълта. Събуди се, като дойде жълтата вода!

Колко топлинка има в мита за добрата баба. Тя винаги е загрижена за някого, но най-вече за своето внуче – да му стопли млечице, да му свари чорбица, да го нагости… Колко много държи на своята бабка Червената шапчица, колко е разтревожена тя от факта, че лошият вълк я е налапал. И колко голяма е радостта ù, а с нея ликува и читателят, когато на финала справедливостта възтържествува… Бабката от приказките ще намери насърчаваща дума и за възрастните, ще ги посъветва, ще ти сгълчи гальовно. Е, към своя старец бабата обикновено е иронично настроена и сигурно има защо…

– Събуди се, бабиното, ставай! Жълтата вода дойде. Скачай в нея и дръж. Хвани каквото можеш!

„Бабиното“ трябва да съм аз. Аз трябва да се събудя, но не искам. Спи ми се още. Не ми се скача в никакви води. Още по-малкото – жълти. Ала баба ми настоява и аз скачам. Потапям се в жълтата река, по която се носят златни ракли, сандъчета и ковчежета. Бръквам в подмолите на съдбата и се опитвам да сграбча моя късмет. Но нищо не улавям. Между шепите ми изтичат даровете на жълтата вода, а върху лицето ми се утаява сянката на разочарованието…