За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
– Изгрява или залязва? – попитах почти професионално.
– Не знам – каза Жаю и си отиде.
Станах притежател на Жаюва картина. В началото мислех да открия някой друг „избраник“. Смятах, че така ще мога да „хвана“ начина на мислене на „онези“, критериите им на подбор. Сетне се отказах. Не ме бива за детектив, а и животът ме завъртя. Трябваше да се бачка…
Мина време. С Жаю продължавахме да се срещаме, но все по-рядко. Той не преставаше да чака новия си мотор и да пробутва номера с двете капи. Нито веднъж не ме попита за картината. Аз също не отворих дума, защото бях разбрал, че всичко е менте… Докато един ден…
Прибрах се вкъщи след работа и най-неочаквано осъзнах, че картината не е на обичайното си място. Нещо подсъзнателно ме накара да се обърна към нея, да се вгледам в нея. Картината я нямаше. Всъщност висеше си на мястото, обаче не бе същата. Нямаше ги слънцето и бялото, на тяхно място имаше смътно изображение на човек. Приличаше на Ван-Гоговия автопортрет, но много неясен, размазан. Тогава се върна и съпругата ми (междувременно се бях оженил), погледна картината и каза:
– Ами това е Калимерата!
Калимерата беше мой съученик, който в момента работеше като инженер в Хараре. Обаждаше ми се често по телефона и дори ме канеше да му погостувам в екзотично Зимбабве. Втренчих се в портрета. Това май наистина беше Калимерата. Но жълт…
– Картината… – рекох задъхано, когато изтичах при Жаю на Петтях – започна да се променя!
– Нали ти казах – отвърна покровителствено той.
– Жълтото добър цвят ли е? – попитах напълно в стила на Жаю.
Той ме погледна, одобри ме:
– Добър е. Жълтото е цветът на плодородната земя, на узрелите класове, на хляба, на движещата сила и младостта… Но той предизвестява и есента, вестител е на старостта, на скорошната смърт…
След няколко месеца получихме телеграма, че Калимерата е починал. Замина за Африка жив и здрав, оттам върнаха праха му в една урна…
Оттогава повярвах в картината. Изглежда и тя ми се довери. В рамката ù започнаха да се появяват разни неща, образи. Все още се страхувам да опиша всичко, което видях, защото ще ме вземат за луд. Ала пред очите ми преминаваха оковани в злато кохорти, търкаляха се златни ябълки, научих, че тъкмо заради такъв един чуден плод е пламнал раздорът на Троянската война… Чух и гласа на жълтото. Понякога то стенеше глухо, понякога звучеше пронизително, но най-често звънтеше като жълтици, пиринчени монети или медни пари… Металът на вечността! Жълтото на вечния живот…
– Нали нищо не е вечно? – попитах Жаю. – Нали жълтите са ти казали, че нито времето, нито пространството, нито Вселената са вечни?
– Вечни са вярата, разумът и вечният живот – отвръща Жаю.
– Кога ще стана жълт?
– Никога – казва тъжно той. – Жълтите сме много малко…
Напоследък все по-често се застоявам пред картината. Гледам я, докато ме заболят очите. И започвам да проумявам, че Жаю е художник. Истински творец – талантлив, а може би и гениален. Той не рисува една картина, както наивно си мислех аз, той рисува много картини. Но ние, нищожествата, наречени хора, сме слепи. И осъзнавайки това, още по-болезнено си давам сметка за моите нищожност, посредственост и тесногръдие. Жаю е белязан от Бога, а пък аз – не. В началото ми стана тъжно за мене си, после започнах да се сърдя на Жаю. Сега разбирам, че тъкмо това е неведомото, това е свръхестественото. Няма никакви жълти. Има одарени и бездарници. Аз принадлежа към вторите, Жаю – към първите. Мисля си ги такива и усещам как почва да ме гризе завистта, нали и тя е жълта. Да завиждам на Жаю?!
– Луд е – казва едно ренде, когато Жаю излиза, за да се изпикае в задния двор.
И аз, подлецът, не отронвам и дума в защита на Жаю. Загърбвам истината, забравям, че Жаю ми подари картината, забравям, че ми разказа толкова неща за жълтото, забравям, че ми е приятел, забравям дори, че е жълт, а се включвам в стройните колони на простотията, завистта и рендетата и се чувам да произнасям:
– Луд е, та е за връзване. Пълна откачалка…
И тогава върху паважа на петте улички, които образуват Петте кьошета, потича златна вода. Тя заприижда, надига се, препълва сивотата наоколо. Изведнъж рендетата, сред които съм и аз, виждаме, че по нея се носят златните дарове на мъдростта, добротата и творчеството. Но никой от нас не се събужда, не скача в жълтата вода, не протяга ръка към раклите, сандъчетата и ковчежетата. Всеки грабва чашата си с евтин и долнокачествен алкохол и хуква да бяга през златния потоп… Да бяга и да се спасява. Кой както може… А от устите ни капят змиите и гущерите, които отглеждаме в душите си…