За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
– Добре де – казвам благо – къде ще качиш толкова мебели? Харлеят е голяма машина, обаче в „Деница“ е фрашкано с шкафове и гардероби…
Жаю ме поглежда с обич. Затова ме уважава, защото го разбирам. Аз не приемам всичко за чиста монета, съмнявам се като всяка мислеща тръстика, но търся логиката в нещата. Дори в неверието има логика. А Жаю обича логиката.
– Поръчал съм си багажник – отвръща ми логично той. – Ще е голям колкото големия басейн на „Диана“ и ще побере всичко. Само чакам да ми дойде Харлей-Дейвидсънът…
Лудите са логични. Те имат обяснения и за необяснимото, те са в състояние да „отворят окото“ и на самия Стивън Хокинг, ако че се прави на баш тарикат. Но Жаю не е луд, макар че притежава жълта книжка. Жаю е жълт. Това е тайна, малцина я знаят.
– Служех във Вевесето – казва Жаю и се оглежда. Той е наясно, че и стените имат уши, убеден е, че шпионите са навсякъде. – Тогава ме гепиха ония – вдига нагоре глава и се вторачва в тавана. – Те ме направиха жълт…
След срещата с извънземните Жаю започва да рисува. Рисува вече повече от двадесет години. Все една и съща картина. Голямо жълто слънце изгрява над бяла пустош…
Запознах се с Жаю преди много години, в една безкрайна зимна нощ. Бяхме подпийнала студентска тумба, прогонена от всички видове заведения. Сред нас властваше едничкото желание да си допием някъде. Тогава един гений предложи да отидем у Жаю. И отидохме – седнахме насред мръсотията и разхвърлянията, извадихме някакво шише и продължихме да пием. Наливахме се тъпо и скучно до мига, в който Жаю ни показа картината. Не зная как са я възприели останалите, но аз бях очарован, зашеметен, потресен. А всъщност тя не бе нищо особено. Вече я описах – много бяла боя и по средата един огромен жълт кръг…
– Цветът на вечността – рече тогава Жаю. – Посредникът между боговете и хората. При жертвоприношение индусите колят добитъците със златни ножове, за да ги пласират директно в царството на боговете. Това ми го казаха ония…
Тогава за първи път видях прочутото вдигане на главата нагоре и благоговейното вторачване в тавана.
– Корабът им е от светлина – продължи тихо Жаю – целият е златен. Жълтото е навсякъде, той е най-топлият, най-пламенният цвят. Понякога е буен и интензивен, ала мек и добър. Друг път е остър като писък на лешояд, ослепителен като стопен метал… Корабът им е от такъв метал. Пожарът на жълтото се гаси трудно, то винаги прелива извън рамките, мами навън, оттатък, отвъд, към отвъдното…
– Това е така – каза неочаквано пичът, който ни бе довел у Жаю. – Сред злато и жълто много религии повеждат покойниците към вечния живот. Без жълтото по стените на египетските погребални камери не може да се осъществи оживяването на душата. Почти всички псета, които огласят глъбините на Ада със своя лай, имат жълти очи, за да проникват по-лесно в тайните на мрака. Според китайците Жълтите извори в подземните бездни водят в Царството на мъртвите. Дори у нас на погребение се носят жълти цветя…
– И техните очи са жълти – въздъхна Жаю. – Големи и жълти. Като това слънце тука – и той се обърна към картината. – Лъчите му пронизват космичния мрак, пробождат тъмата и злото. Защото жълтите са могъщи, те са най-могъщите същества в отвъдното. Но е тъпо да ги наричаме богове. Те са жълти…
– Какви богове бе, Жаю? – попита някой. – Нали досега си бяха най-обикновени извънземни? Да не са безсмъртни?
Жаю стана неспокоен. Остави бутилката, разходи се наоколо, сякаш да провери дали няма някой друг в стаята, сетне отпи яка глътка и чак тогава отвърна:
– Богове са. Жълти богове. Това е техният свят – той отново се вгледа влюбено в картината. – Бяло и жълто. Жълтото не може да помътнява. То е животът…
Скоро забравих и за пиянската вечер, и за картината, и за Жаювите щуротии. Щото цялата тази случка си беше една чиста патология, която навярно си имаше предълго и звучащо авторитетно латинско наименование. А и сесията ме беше подпънала здраво. И точно тогава, когато се опитвах да прекося скоростно цялата история на изкуството, сякаш тя да бе Лувърът, а пък аз – бързоног турист от Аризона, в ръцете ми попадна едно книжле на Кандински. Май се наричаше „За духовността в изкуството“. Поучително четиво – оказа се, че тоя Кандински е художник, у когото проблемът за цветовете далеч надхвърля проблема за естетиката. Та там смаяният ми поглед се натъкна на следните редове: „Жълтото има такава тенденция към светлото, че не може да съществува много тъмно жълто. Може следователно да се каже, че е налице дълбок физически афинитет между жълтото и бялото.“