Кралят

Малкия Рот растеше като по учебник – спеше през деня, събуждаше се нощем… което беше съвършено. Бет се беше възстановила напълно от цезаровото сечение, хранеше се добре и бе най-прекрасната майка на планетата.

На това му се казваше да ти идва отвътре. Беше невероятна… и толкова щастлива, толкова невероятно щастлива.

Действителността да имат син бе дори по-прекрасна, отколкото мечтата.

А Малкия Рот се справяше със задълженията си като герой. Хапване, акане, спане, акане, хапване. Много рядко се сърдеше или плачеше и нямаше нищо против по време на храненията да си го предават около масата, та всички в къщата да могат да го погушкат.

Дори кучето и котаракът го харесваха. Той спеше в креватче в покоите на Първото семейство и очевидно и Джордж, и Бу мислеха за себе си като за стражеви пост. Когато не помагаше на Рот да се оправя наоколо, ретривърът неизменно беше с детето, легнал пред креватчето. А когато Джордж изпълняваше задълженията си при другия си господар, тогава на пост заставаше котаракът.

Така че, да, беше една блажено нормална юнска нощ, когато Бет оповести, че отива да потича след Първото хранене, а Рот реши да заведе Малкия Рот, кучето и котарака на разходка из първия етаж. На детето това винаги му харесваше и както обикновено, в мига, в който тръгнаха, то започна да извива главичка насам-натам, сякаш оглеждаше недвижимото имущество.

Бяха в библиотеката и тъкмо минаваха покрай френските прозорци, когато Малкия Рот изписка и се протегна, сякаш нещо беше привлякло вниманието му.

– Какво има, здравеняко?

Рот намести сина си (господи, обожаваше тази дума – син) и се зачуди.

– Луната ли гледаш? Най-вероятно е така… да, мисля, че е така.

Отвори вратата и си пое дълбоко дъх. Лятото бързо настъпваше, нощта бе топла като вода за вана и докато Малкия Рот протягаше ръчички нагоре, таткото си помисли – да, гледаше светещото кълбо в небесата.

Или пък… лицето.

С чувството, че реалността се слива по някакъв особен, магически начин, Рот завъртя сина си с личицето напред и го повдигна нагоре.

Високо, високо нагоре.

Държеше бъдещето… в ръцете си.

Докато синът му за първи път в живота си виждаше луната… с очи, които бяха съвършени, досущ като всичко друго в него.

– Ще ти дам всичко, което мога – дрезгаво каза Рот, доволен, че наоколо няма никой друг. – Всичко, от което се нуждаеш, ще ти го осигуря. И ще те обичам до последния си дъх.

Изведнъж Рот си даде сметка, че не е сам.

От вратите на къщата излизаха хора. Множество.

Обърна се рязко, притиснал закрилнически сина си до гърдите си, готов да посрещне лошата новина.

– Какво?

* * *

Дойдоха да я вземат, докато беше на пътеката за бягане. Всичките. Цялото Братство.

Ала не Тор бе този, който заговори. А Сакстън.

А когато той свърши, Бет се вцепени и едва не изпадна от маратонките си.