Окото на света

Ушите на Огиер щръкнаха от възбуда.

— Аха! Ами да. Манедерен. — Туфите косми отново клюмнаха. — Нявга там имаше много хубава дъбрава. Болката ти пее в сърцето ми, Ранд ал-Тор. Не можахме да пристигнем навреме.

Лоиал му се поклони и Ранд отвърна с поклон. Опасяваше се, че Лоиал ще се обиди, ако не го направи, ще помисли най-малкото, че е невъзпитан. Зачуди се дали Лоиал смята, че и той пази в душата си също толкова древни спомени, както беше при Огиер. Ъглите на устните и очите на Лоиал определено бяха клюмнали надолу, сякаш споделяше болката на Ранд от загубата, сякаш това разрушаване на Манедерен, за което беше научил от Моарейн, не беше станало преди цели две хиляди години, а съвсем скоро.

След дълга пауза Лоиал въздъхна и отрони:

— Колелото се върти. И никой не разбира въртежа му. Но ти си се отдалечил от своя дом почти толкова, колкото и аз от моя. Доста голямо разстояние за сегашното положение на нещата. Е, когато Пътищата са били отворени, разбира се… но това е било твърде отдавна. Кажи ми, какво те е довело толкова далече? И ти ли си тръгнал да видиш нещо като мен?

Ранд отвори уста да му отвърне, че са дошли да видят Лъжедракона, и веднага се спря. Може би защото Лоиал се държеше с него така, сякаш двамата бяха връстници — независимо че беше на деветдесет години. Може би за един Огиер деветдесет години не означаваха повече от неговата собствена възраст. Отдавна не беше имал възможност да говори с друг за това, което действително ги беше сполетяло. Винаги се беше боял, че наоколо може да има Мраколюбци или дори че събеседникът му е такъв. А Мат така се беше затворил в себе си, подхранвайки страховете му със собствените си подозрения, че не ставаше за събеседник. И Ранд се усети, че разказва на Лоиал за Зимната нощ. Не онази мъглява версия за Мраколюбците, а истинската. За тролоците, разбили вратата на фермата им, и за Чезнещия на Каменния път.

Отчасти изпита ужас от това, което правеше, но се чувстваше някак раздвоен между две различни личности, едната от които се мъчеше да задържи езика му, докато другата изпитваше облекчение, че най-после може да сподели всичко с някого. В резултат от тази вътрешна борба той със заекване се впусна в дълъг разказ за техните преживелици. Шадар Логот и как бяха загубили приятелите си в нощта, без да знаят все още дали са живи, или мъртви. За Чезнещия в Бели мост и как Том беше загинал, за да оцелеят те. За Чезнещия в Бейрлон. За Мраколюбците по-сетне, за Ховал Гоуд и момъка, който се беше уплашил от тях, както и за жената, дето се беше опитала да убие Мат, за получовека край „Гъска и корона“.