Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)

Когато пристигнех в Москва, вече всеки път — и с тежките чанти с продукти — биех път до „Митная“, до жилището на Теушите, където нямаше нужда да се крия, да се преструвам, а толкова ми се огряваше сърцето и можех съвсем открито да разказвам за моите събития и да се съветвам. Привързах се към тях. Те бяха превъзходни слушатели, особено Сусана Лазаревна с нейния талант да съчувства и проявява разбиране, достатъчно е една такава жена да присъства в компанията, за да ти се доиска да разказваш. Така те станаха първите, пред които си разтоварвах душата в Москва, първите, на които разказвах всичките си перипетии с „Новый мир“ и другите. Върху Теушите един вид се прехвърляше традицията на заточеническото ми приятелство със Зубови, на несекващите разговори с тях. Теушите дотам ни бяха станали близки, че през 1964-та, когато пак взе да се пропуква семейният ни живот, станаха довереници и на жена ми, и мои, посредници и помирители. (Тогава пукнатината се залепи за още шест мъчителни години.)

Но Л. В. схващаше близостта на отношенията ни като значителна свобода да се разпорежда с неотпечатаните ми ръкописи — да ги дава за прочит на роднини и приятели, включително и на своя млад приятел и последовател в антропософията Иля Зилберберг, за което също не знаех, повтори се същият похват както с Каменомостски в началото на познанството ни. През юни 1964-та Вениамин Лвович, без да ме предупреди, без да поиска съгласието ми, повикал съпрузите Зилберберг да се запознаят с мен в жилището на Щейнови, където трябваше да се срещнем с Л. В., и ми ги представи като свои роднини.