Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
3
СЕМЕЙСТВО ТЕУШ — ВЕНИАМИН ЛВОВИЧ И СУСАНА ЛАЗАРЕВНА
Между двамата имаше голяма разлика в годините, която не личеше по времето, когато се запознах с тях (вече имаха внук, а синът им преподаваше математика във висше учебно заведение, както и родителите му). Вениамин Лвович, както разказваше, бичувайки се, на младини бил яростен „безпартиен комунист“, тоест през 30-те години би сметнал за доблест да съобщи на ГПУ за нечия враждебна дейност (което не значи, че реално е постъпвал по този начин, но предаваше общото, комсъзнателно настроение), обаче историята така се извъртя, че не всички сега са способни дори да си спомнят, дори сами да повярват, камо ли да имат доблестта да формулират предишното си състояние, а той го формулираше. А Сусана била възпитана от баща си, Лазар Красноселски, в напрегнат юдаизъм (през ранносъветските години карала съученичките си да бягат от училище, за да идат на еврейската Пасха — но й се разминало с меко смъмряне). По-късно обаче всичко това замряло в нея, заглъхнало, подвластно на тогавашната идеология, и тя нямала разногласия с мъжа си. Целият им кръг бил съветски-охолен, братовчедът на Сусана Лазаревна бил виден прокурор, самият Вениамин Лвович — лауреат на Сталинска награда (по авиационната промишленост), професор.
Бурята над тях, както и над мнозина, се развихрила в началото на 50-те години: започнали се столичните противо-еврейски санкции. Вениамин Лвович трябвало да замине за няколко години да преподава в Рязан, Сусана запазила московското си жителство, но също от време на време живеела в Рязан. Преобърнала се епохата, преобърнали се и Теушите, и двамата заедно, изпреварвайки мнозина: започнали да смятат за позорни дотогавашните си съчувствия към комунизма и все повече им пълнели гърдите, и все по-дълбоко пускали корени в тях симпатиите към Израел. И в разни частни житейски случаи, в психологическите разминавания на съпрузите това общо страстно чувство трайно ги свързвало и напълно преодолявало опасната пукнатина, появила се, когато след пенсионирането си Вениамин Лвович се увлякъл от антропософията, която, тъй да се каже, съвсем отдалечава човека от общия „нормален“ живот, — а Сусана докрай си оставала естествена жизнелюбива мирянка.
В Рязан Теушите се запознали с Н. А. Решетовская и с тогавашния й мъж. Приятелството им с Н. А. се запази и след завръщането на Теушите в Москва.
През 1960-а за пръв път започнах да изнемогвам от безизходността на литературната ми нелегалност: бях като жив заровен, редките пристигащи в Рязан лагерни другари не можеха да имат преценка за написаното от мен; жена ми се опияняваше от „Кръга“, но „Иван Денисович“ й се стори „скучен, еднообразен“, а Лев Копелев каза: „Типичен соцреализъм.“ За мен тогава Копелев беше единственият допир с литературния свят, но както през 1956 година той бракува всичко, което бях донесъл от заточението, така и сега, когато пристигна в Рязан, отхвърли и всичко по-сетнешно, включително „Кръга“. Бях сигурен, че всичко е тъкмо обратното, но след 12 години самотна работа се нуждаех от нечия друга проверка. През всичките години след освобождаването ми от лагера се чувствах сред съветските свободни граждани като в чуждоземен плен, близки ми бяха само политзатворниците, пръснати из страната невидими и безмълвни, а всичко останало беше — или потискащата власт, или потиснатата маса, или съветската интелигенция, целият културен кръг, който именно служеше с активната си лъжа на комунистическото потисничество. Кръг или прослойка, където биха могли да ме четат и приемат, изобщо не си представях. Но, естествено, можеше да има щастливи находки, отделни срещи. Моята жена предложи да се опитам да дам нещо за прочит на познатото й семейство Теуш. В края на лятото на 1960-а ги посетихме в краймосковската им вила.
Оказа се, наистина нестандартна семейна двойка, много интересни в разговор, мъжът — с необикновени, остри, твърде свободни съждения, и не само политически, а и стигащи до областта на духовното. Жената — обаятелна, изтънчена, цялата в душевни нюанси. Вярно, забелязах, че той не е достатъчно отчетлив, от припряност сам прекъсва мисълта си, но по време на разговор това понякога звучи дори мило, пък и още някакъв примес на битова бъркотия забелязах, — но какво ме е грижа? трябваше да реша само едно — да им дам ли да почетат? Престраших се. И им дадох „Щ-854“ (по-резкия вариант на „Денисович“) — най-безобидното, което имах тогава. Но тази крачка за мен беше разнебитваща: никога дотогава не бях се разкривал пред човек, когото да познавам толкова малко и да не съм проверил със сърцето си. В затворената ми защитена черупка се проби — по мое желание! — отвор, през който вятърът можеше да отнесе скъпоценната ми тайна. Придобивах двама читатели, а можех да загубя, а можех да загубя — труда от всичките ми лагерни, заточенически и вече „свободни“ години, та дори и главата си.