Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
И все пак през последните години той можа да напише блестящия труд „Изследване в областта на термодинамиката на процесите на информацията и мисленето“ (1971, издание на МГУ) — поради недоглеждане издаден в СССР, поради недоглеждане непреведен в чужбина. В тази книга той още ведньж преформулира цялата кибернетика в понятията на термодинамиката и в тези изложения даде термодинамична обосновка за съществуването на Бога.
Той много се заинтересувал от мен, след като прочел самиздатския „Иван Денисович“. Помолил първата ми жена, негова бивша аспирантка, да ме заведе при него. Още от първия ни разговор изпитахме доверие един към друг и оттогава постепенно разговорите ни през дъждовните вечери, когато идвах да поседя при него, се задълбочаваха. Взех да му давам да чете още непоказвани на никого мои ръкописи, той беше прилежен и способен да размишлява читател. От само себе си стана дума колко ми е трудно да осигурявам опазването на всичко това — и той сам предложи да ми осигури скривалище, само че не подръчно, а дълбоко. Аз от това най се нуждаех. Широкото съвпадане на нашите възгледи даде възможност да му поверя всичките си произведения до едно. Кобозев вярно и твърдо опазваше от 1962 до 1969 година всички основни екземпляри на главните ми ръкописи (не в дома си, а у балдъзата на брат си който загинал в затвора; през живота си съм я виждал само веднъж и дори не си спомням името й, но ще съм й благодарен до гроб. А ми ги донасяше и връщаше, когато порасна, синът му Альоша). Тази сбирка по онова време беше най-пълнокомплектна — с недовършени неща, със започнати или скицирани, които също не можех да държа у дома. Тя беше като мощен камък под цялата ми дейност: увереност, че всичко мое ще се запази, каквото и да ми се случи.
През 1969-а прехвърлих всички тези материали у Аля.
Всяка моя вечер у Кобозев включваше допири със самодвиженията на неговия ум, който никога не можеше да се спре. Той разглеждаше проблемите свежо и независимо. Имаше слабост към Достоевски, към Владимир Соловьов. Огромни, непривични мисли ми поднасяше той, като по този начин запълваше празнотите в прекъснатата традиция и моето невежество. Много остро възприемаше краха на руския дух през XX век. В религията беше обикновен православен без измишльотини. Обичаше да ме подпитва за ключовите идеи на бъдещото ми историческо повествование. Най-често избягвах да му отговарям: романистът не тръгва с идеи към материала, те се оформят в процеса на самото извайване. Той настояваше: ама все пак ми кажете как? Февруарската революция — как? Свалянето на царя и самият принцип на монархията? Февруарската революция неизбежно ли е съдържала в себе си и Октомврийската? И защо толкова малки отстъпления през оная война са се възприемали като катастрофа, а толкова големи през тая — можахме да превъзмогнем? Да, чрез Кобозев пред мен изникваха и въпроси, и области, които поради претовареността си все не успявах да обхвана. Много безценни неща можех да почерпя от него, ако не бях в такова напрежение тогава. На мен, естествено, ми предстоеше след време да отговоря на всичко това, но Николай Иванович май усещаше, че вече няма да го прочете, затова ме подканваше да обсъждаме.
Срещите ни винаги протичаха вечерно време, и не рано, и винаги трябваше да гоня късновечерния влак, нито веднъж не сколасахме да си довършим приказката.
Поканих го да участва в „Изпод канарите“. На него му се пишеше. Но вече не намери сили.
Съвсем не го държеше гръбнакът му. Чрез Ростропович повикахме някакъв самобитен лекар от Казахстан, но без полза. И най-нови чуждестранни лекарства набавяхме, но не можахме да го изтръгнем от болестите. През цялата 1973 година Кобозев вече беше с единия крак в гроба, намираше се в полубезсъзнание.
Когато гебистите ме караха от Лефортово към Шереметиевската аерогара — минахме тъкмо по 3-та „Тверская-Ямская“, под прозорците му, и изведнъж се сетих за него, хвърлих поглед към портата му, през която влизах винаги по тъмно, а понякога и през вътрешния двор, винаги проверявайки грижливо не ме ли следят, и често пъти с ръкописи.
А след един месец той починал.