Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)

Изтичане не се получи, а се появиха читатели — умни, искрени и способни да се вглъбяват. Разказа ми те веднага оцениха като епоха — за себе си, за съветската литература и за страната. Как авторът, който вътрешно, сам-саменичък, беше стигнал до същото мнение, да не се размекне? Създаде се миниатюрен свят, където книгите ми се четяха и обсъждаха една след друга. Жената на Каменомостски се оказа бивша актриса от Малий театър, тя викна тоя-оня оттам и в тяхното жилище четох „Свещ на вятъра“, наистина — с малък успех. Самото ми решение да предложа „Денисович“ на „Новый мир“ узря не само от тласъка на XXII конгрес, а и от бурния успех на този разказ преди година в тесния кръг на Теушевите приятели. Този микроуспех ми даде увереност в това как ще бъде приета повестта от не политзатворници. (За други разграничения, по-тесни течения в образованото общество още не предполагах, не се замислях.)

По този начин се създаде единственият близък ми в Москва кръжец от читатели. А когато една година по-късно се разкрих в „Новый мир“ и престанах да съм безлично гладко камъче от бреговата ивица като един от милионите бивши политзатворници, докарах у Теушите (в радиограмофона) от Рязан втория си (първият вече беше у Кобозев) комплект за укриване — машинописни страници и фотографски ленти. (От всяка книга имах направена от мен фотографска лента, готова за изпращане в чужбина под псевдонима Степан Хлинов и с корекция на прекалено автобиографичните места, по които биха могли да ме спипат. Но „Новый мир“ широко ми разтвори вратите си и това пренасочи всичките ми планове.)

След като всичко това се пазеше у Теуш, естествено беше и да му разреша да чете всичко подред. Възторг, сходен с „Иван Денисович“, предизвикаха у него „Знаят истината танковете“. По „Пленниците“ ми правеше забележки и ме поучаваше, че покрай отричането на болшевизма в никой случай не бивало да съчувствам на Бялото движение през гражданската война: през войната народът стихийно и единно бил участвал на страната на червените и не случайно 19-годишни момчета били издигани за командири на полкове. (По същия начин смяташе колхозното право върху земята за решително постижение в земеползването. Огромни надежди свързваше с югославския вариант на социализма. Той още не можеше да отритне представите си от преживения живот.)

Вениамин Яковлевич, който наскоро беше се пенсионирал, сега боледуваше от време на време, но интелектуално пращеше от сили (известното съветско: след пенсионирането си или умираш, ако вече си се превърнал в автомат на работата си, или разцъфваш, ако си запазил човешкото в себе си). Отсега нататък главната му насока беше антропософията, той четеше една подир друга книгите на Рудолф Щайнер, конспектираше негови и други антропософски ръкописи (и много сериозно се опитваше да въвлече и мен, но аз не се увлякох). Антропософията хем му даваше висок общ обзор, хем допускаше частни приложения — и ето че той, който през живота си не беше се докосвал до литературознанието и до дълбините на руския език, се зае с изучаване на езика на „Иван Денисович“ — и свежо, с усет към звученето на думите и към многослойното им значение. Този труд той пусна в самиздат, хората охотно го четяха. А почти веднага след това пристъпи към втора статия: „Солженицин и духовната мисия на писателя“. В нея той разглеждаше сталинската епоха в общата духовна картина на света. Без да споменава антропософията пряко („новородената духовна наука“, „указанията от духовната наука“), той донякъде се разкриваше, излагайки същностните й възгледи. Вярно, беше политически предпазлив, нито веднъж не употреби думите „социализъм“, „ленинизъм“, „комунизъм“, „съветска власт“. (Впрочем това май дори беше не предпазливост, а остатъци от някогашните му ортодоксални убеждения, защото при него успоредно искрено присъстват пагубността на дребната собственост в селското стопанство, „историческите престъпления на Църквата“, „царските, белогвардейските палачи“, култът на вождовете на революцията, „от казаното далеч не произтича, че цялото дело на революцията е било погрешно или порочно от самото начало… Революцията бе осъществена и следователно е била необходим исторически акт, дело на високодуховни сили“…) Защитавайки моя разказ от официалните още тогава нападки, Теуш наистина откриваше в Шухов „слабо развитие на мисленето и личната нравствена свобода“, а Тюрин отминаваше недоброжелателно. Но тъй като дотогава беше прочел доста много мои неща, нечетени от никого, и ги имаше пред очите си, В. Л. не можел да се сдържи да не намекне, че през годините на нелегалното си писателство е възможно да съм написал и други, „още неизвестни нам“ произведения; и чак направо цитираше в статията си откъси от моята лагерна поема, неотпечатана и до днес, от никого другиго нечетена, и голям брой цитати от адресирани до мен читателски писма, те бяха съставили значителна част от статията, и нямаше как ГБ да не се досети: авторът без съмнение е много близък със Солженицин. Но тези статии, тази насока за работа сега бяха станали за Теуш интересът на неговия живот — какво коравосърдечие би се искало от мен, за да му ги забраня? Но и какво безумие съм проявил, като му оставих след това текстовете си да ги пази?… Тази моя грешка е непростима. За пазител на тайни ръкописи амплоато на техен публичен рецензент е абсолютно неподходящо. Ако беше написал статията и я държеше на скришно място — пак иди-дойди. Но когато притежаваше нещо духовно важно, В. Л. не можеше да устои пред парещото желание да го сподели с някого. И тази втора статия В. Л. започнал да дава за прочит — засега май само на „избрани“. Но неудържимо-стихийно — тя все едно плъзнала, само дето — под псевдонима „Благов“.