Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)

Прозорците му гледали към 3-та „Тверская-Ямская“, десетилетия наред тиха, а напоследък разбръмчана и отровена от непрекъснатия автомобилен поток, така че на отшелника не му останали нито тишина, нито въздух дори нощем. А нощите били най-важното му време, както на всички безсънници и неразумно живеещи хора: без движение и въздух сънят идва все по-късно, все по-близо до нощта, та дори и заранта, времето за спане се измества към светлите часове, събуждането — към обед. Предизвикано от болестите, това безредие с обратно влияние засилва болестите и разрухата. А какви ли не болести нямаше Кобозев, не бих се наел да ги изреждам. Едната му ръка постоянно беше изметната в лакътя и нищо не можеше да хване, втората също несигурно държеше лъжицата и вилицата, така че неговата съпруга му наситняше и опростяваше храната като на малко дете, а това го налагаше и стомашната му язва. Кобозев страдаше и от прокапване на мозъчната течност през носа, разви слабост на краката, после те изобщо се парализираха и го возеха с инвалидна количка; имаше няколко преплетени заболявания на костите, на гръбначния стълб, на кръвоносната система към края, болестите винаги протичаха по няколко едновременно и лекуването на едните беше противопоказано за другите. Много пъти постъпваше в болници — за седмици, за два месеца, най-неочаквано — започваше да ходи из стаите, да се усмихва, лятото прекарваше в Узкое — отначало в скъпия академичен санаториум, после поради безпаричие просто в селска къща. Когато тръгнеше да го навести дори по хубаво време, човек не можеше да знае седнал ли ще го завари или легнал. Обсипан беше с болести като същински Божи любимец, кажи-речи, повече от библейския Йов, но никога не избухваше, а се усмихваше с покорност пред Божията воля. Беше дребничък, а в леглото — сгърчен от болестите, направо безпомощна шепа кокали, едва ли не детенце.

Независимо от редките му изяви в научно-обществения свят, Кобозев беше постоянно подритван от администрацията, отпечатването на трудовете му не се поощряваше и само неговите енергични ученици с натиска си сами издействаха финансирането на дейността на лабораторията. А изследванията на професора, излизащи извън рамките на неговата „служба“, изобщо не се поощряваха и за тях никъде не се намираше място, както и за нищо оригинално в съветската страна. В кой научен план можеха да се включат такива изследвания на Кобозев като общожизненото и общоприродно оптимално; съотношение (2:1) за всяко изследване — съотношението на векторната настойчивост и браунизираната пасивност? Цяло щастие беше, когато за такива изследвания се намираха страници в „Бюлетин на природоизпитателите“ — едно списанийце, което не четеше никой от поелите по отъпканите научни пътища, кой знае как оцеляло от царско време. Някъде към 1948-а, абсолютно независимо от Винер, без да е чувал за трудовете му, Кобозев сам разработил, в съвсем друга терминология и методика, онова, което отвъд океана стана кибернетика, а 8 години по-късно си проби път и до нас. Кобозев беше също толкова непечатан автор като мен, — но аз не се засягах, защото си знаех темите, а заради какво си патеше той, природоизпитателят? Постоянното пренебрегване, немотата, невъзможността да съобщи за откритията си в печата се натрупваха като безнадежден товар върху неговите потискащи болести потискащото пленническо състояние в стая без въздух, почти без дневна светлина, над улица, тътнеща от автомобили от пет заранта до два през нощта.