Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
— Вие не бихте ме познали, нали? — каза той със светнала при влизането й усмивка.
— Не, щях да ви позная. Колко добре сте направили, че ни обадихте! Не минаваше ден Костя да не си спомни за вас и да не се безпокои.
Но оживлението на болния не продължи дълго.
Тя още не бе свършила да говори и върху лицето му се появи отново строг укорен израз на завист у умиращия към живия.
— Боя се, че тук не ви е съвсем добре — каза тя, като се отвърна от втренчения му поглед и заоглежда стаята. — Трябва да поискаме от хотелиера друга стая — каза тя на мъжа си, — а и на нас да е по-близо.
XVIII
Левин не можеше да гледа спокойно брат си, не можеше в негово присъствие да бъде естествен и спокоен. Когато влизаше при болния, очите и вниманието му несъзнателно се замъгляваха и той не виждаше и не различаваше добре положението на брат си. Усещаше ужасна миризма, виждаше мръсотия, безредие, мъчително положение и стонове и чувствуваше, че не може да се помогне с нищо. Дори не му минаваше през ума да обсъди подробно състоянието на болния, да помисли как това тяло лежи там, под одеялото, как са свити тия изсъхнали пищяли, слабини и гръб и не може ли някак по-добре да се сложат на леглото, да се направи нещо, та да му бъде ако не по-добре, поне по-малко зле. Тръпки полазваха по гърба му, когато започнеше да мисли за всички тия подробности. Той беше несъмнено убеден, че не може да се направи нищо нито за да се продължи животът, нито за да се облекчат страданията му. Но болният чувствуваше, че той смята, че не може да му се помогне, и се дразнеше. И затова на Левин му беше още по-тежко. За него беше мъчително да стои в стаята на болния, но още по-лошо беше да не бъде при него. И под различни предлози той непрестанно излизаше и пак влизаше — нямаше сили да остане сам.
Ала Кити мислеше, чувствуваше и действуваше съвсем не така. Когато видя болния, ней й дожаля за него. Но в женската й душа тая жалост породи съвсем не онова чувство на ужас и погнуса, каквото бе събудила у мъжа й, а необходимост да действува, да научи всички подробности за състоянието му и да му помогне. И понеже не се съмняваше ни най-малко, че трябва да му помогне, тя не се и съмнявате, че може да му се помогне и затова веднага се залови за работа. Веднага й обърнаха внимание същите ония подробности, само мисълта за които ужасяваше мъжа й. Изпрати да извикат лекаря, да идат до аптеката, накара пристигналата с нея прислужница и Мария Николаевна да пометат, да избършат праха, да измият, а и самата тя миеше, изплакваше нещо и подпъхваше някои неща под одеялото. По нейно нареждане внасяха и изнасяха нещо от стаята на болния. Самата тя няколко пъти ходи в стаята си, без да обръща внимание на господата, които я срещаха, и донасяше оттам чаршафи, калъфи, кърпички, ризи.
Лакеят, който сервираше обед на някакви инженери в общия салон, няколко пъти със сърдито лице идваше при нейното повикване и не можеше да не изпълни нарежданията й, понеже тя ги даваше с такава ласкава настойчивост, че не можеха никак да се отърват от нея. Левин не одобряваше всичко това; той не вярваше, че от това ще има някаква полза за болния. А най-много се страхуваше да не би болният да се разсърди. Но болният, макар че изглеждаше равнодушен, не се сърдеше, а само се срамуваше и изобщо сякаш се интересуваше от това, което тя прави с него. Когато Левин се върна от лекаря, при когото бе го изпратила Кити, и отвори вратата, свари болния тъкмо когато по нареждане на Кити му сменяха долните дрехи. Дългият бял кокалест гръб с грамадни изпъкнали лопатки и стърчащи ребра и прешлени беше гол, а Мария Николаевна и лакеят се мъчеха с ръкава на ризата и не можеха да пъхнат в него дългата му увиснала ръка. Кити, която бързо затвори вратата след Левин, не гледаше натам; но болният застена и тя мигновено се втурна към него.
— По-бързо де — каза тя.
— Но не идвайте — сърдито каза болният, — аз сам…
— Какво казвате? — попита Мария Николаевна.
Но Кити чу и разбра, че му било срамно и неприятно да го вижда гол.
— Аз не гледам, не гледам! — каза тя и оправи ръката му. — Мария Николаевна, вие пък минете от оная страна и оправете ръкава — прибави тя.
— Иди, моля ти се, в малката ми чанта има едно шишенце — обърна се тя към мъжа си, — знаеш, в страничното джобче, донеси го, моля ти се, а дотогава тук ще оправят напълно.
Когато се върна с шишенцето, Левин завари болния вече легнал в леглото, а всичко около него беше напълно променено. Тежката миризма бе заменена с миризма на оцет и парфюм, който, събрала устни и издула румените си бузи, Кити пръскаше през една тръбичка. Прах не се виждаше никъде, пред кревата бе постлан килим. На масата бяха наредени стъкленички, шише за вода и бе сложено необходимото бельо и започната broderie anglaise на Кити. На другата маса, при кревата на болния, имаше нещо за пиене, свещ и прахове. Самият болен, измит и сресан, лежеше върху чисти чаршафи, на високо издигнати възглавници, с чиста риза с бяла яка около неестествено тънката шия и без да сваля очи, гледаше Кити с нов израз на надежда.