Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
Имах един приятел, почти връстник, когото нека тук за удобство назова с името на героя на новелата — Павел. Той беше приятно момче и проявяваше очевидни дарби в точните науки. Преди доста години, след обичайните ходатайства на семейството му, Павел успя да замине за Полша, където се бе записал да следва геология. Беше времето, когато геологията беше науката на младите романтици. Ние го познавахме от онова време като чудесен разказвач, който дори неприятно нетърпеливи хора като мен можеха да слушат, и като млад мъж, който правеше силно впечатление на жените. Все пак не беше безразборен донжуан, защото се забъркваше в дълги полусантиментални-полутрагични любовни истории. Благодарение на доброто му чувство за хумор той съумя да се опази за дълго време от сълзливите капани, които влюбените сърца поставяха на пътя му. Мисля, че той беше един от родените оптимисти, които в наше време май не се срещат често по света. Към политическите проблеми на времето се отнасяше с нескрита ирония и обикновено отбягваше тези теми. Отначало това ми се струваше обичайно благоразумие, но веднъж Павел направо ми каза:
„Не обичам нито да говоря, нито да се занимавам с политика. Всичко е толкова безнадеждно, колкото ако човек говори за бъдещето на някой умиращ от рак.“
Той престоя във Варшава и Краков 5–6 години, дипломира се, прибави към дипломата си няколко големи любовни истории и накрая се завърна в София. По това време имаше голяма криза за специалисти в провинцията. Обаче всеки се опитваше да остане на работа в София, където условията бяха много по-добри. Помня деня, когато срещнах Павел, тръгнал за геоложкото управление, чийто стипендиант беше.
„Братче — каза ми той, — мирише ми на заточение в Диарбекир. Шефът каза, че ако престоя само една година там, където ме пратят, щял да ме върне тука до пенсия. И аз мисля да приема.“
По-късно научих, че заминал за някаква местност в Бургаски окръг. После дълго време не чух нищо за него, докато след 7 или 8 месеца той внезапно пристигна у дома. Видя ми се силно променен. Обгорял от слънцето, загрубял, но без чувство за хумор и може би без самочувствие. Пред мене стоеше разстроен млад човек, който не можеше да си намери място. Той не ме остави дълго да гадая и каза:
„Знаеш ли, че аз убих един човек!“
Помислих си, че халюцинира или пък че съвсем си беше загубил ума. Тогава той ми разказа най-подробно какво се беше случило.
От управлението го изпратили да изработи геоложка карта на единствената местност в България, която все още нямала геоложка карта. За тази цел той заминал за Бургас, където се намирала геоложката база и откъдето трябвало да получи хора и съоръжения. Когато се явил в базата и показал писмото на началника, последният иронично поклатил глава и изрекъл няколко цветисти думи по адрес на големите началства в София.
„Те са луди! — казал началникът, — толкова пъти вече пращаме хора и всички се разбягват след три дни като пилци. Знаеш ли как му казват хората на това място? Джендем баир. Ако не знаеш какво значи, иди някой да ти го обясни!“
После той предложил на моя приятел да го остави на работа в самата база и въобще да не се занимават с невъзможната геоложка карта. Но Павел, като се страхувал, че ако не изпълни задачата, с която са го изпратили от София, няма да може да се върне на служба в столицата, се заинатил. Тогава, ще, не ще, началникът на базата трябвало да намери хора и да образува работна група, която под командата на току-що завърналия се от Варшава инженер да замине за въпросното място и направи проучванията, необходими за геоложката карта. Всички работници и служещи в самата база категорично отказали дори и да слушат за тази работа. Тогава началникът се принудил да използува един познат трик. Той се обадил в милицията и поискал да му съставят една група от местни дребни крадци, мошеници и пройдохи, от които самата милиция искала да се отърве поне докато трае курортният сезон. Къде с увещания, къде със заплахи, къде насила, бригадата от десетина души била съставена, натоварена на един голям камион със съответните палатки, храни и инструменти и експедирана по посока на Странджа. Всички били най-пъстроцветната сбирщина, която Павел някога бил срещал. Камионът ги свалил в малко село, където багажа прехвърлили върху катъри и сами закрачили нататък. Пристигнали на мястото, което представлявало истинска пустиня с много баири, осеяни с бели варовикови камъни. От силната жега тревата била отдавна изгоряла и само в падините нещо се зеленеело. Но сред цялата тази безнадеждна панорама се издигал като някакво чудо на природата огромен стар дъб с пищна зелена корона. Наблизо до дъба имало кошара, а недалеч от нея малък извор. Бригадата бързо опънала две големи палатки и трета малка палатка за инженера. Било привечер, когато чул звънците на приближаващо стадо и видял овчаря. Той бил възрастен старец със силно набръчкано лице, с огромни попукани ръце и точно като старите овчари носел торба и голяма тояга. Огледал с видима ирония неканените гости и нищо не казал. Прибрал овцете в кошарата, която била разделена на две половини, след което започнал да ги дои. По-късно Павел отишъл до извора, за да се измие, когато старецът внезапно се изправил до него: