Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Сега, вече мъж, той е много дързък, кипи от сили и безгранични амбиции и отправя поглед — ни повече, ни по-малко — към Белия дом. Лонг познава правото достатъчно добре, за да забогатее още на млади години. Юридическите си знания е получил не само от лекциите в „Тюлейн“, но и от упорито четене в течение на цяла година — година на сурова самодисциплина, в която си дава отдих само колкото да хапне и да поспи и в която мозъкът му лови като стоманен капан всичко прочетено. Той е умен и вулгарен, поробител и избавител, оратор, който изрича и възвишени фрази, и гадости, философ в политиката и долнопробен интригант. С една дума, той е същество, изтъкано от противоречия, но в маниакалния му стремеж към властта всяко нещо отива на логичното си място. Той е идеалното политическо животно.
Светът в Луизиана е идеалното място за идеалното политическо животно. Тук, в „банановата република на Съединените щати“, на политическите козни се гледа като на спортно събитие, а затъналият в корупция политически деец се приема — стига да има чувство за хумор и такт — по-скоро като народен герой, отколкото като обществено зло. Освен това във висшите слоеве на обществото политическата дейност е бляскава фасада, която говори за почит и уважение, за истинско могъщество и която поколения наред е била монопол на една непристъпна олигархия от богати плантатори, търговци и юрисконсулти на корпорации. Щатът е техният феод, в който те се разпореждат безусловно, и то по воля божия. По онова време пътищата са кални, училищата — подигравка, неграмотността — национален скандал, доходът на глава от населението — повече от мизерен, обществените услуги — несъществуващи, но олигархите винаги успяват да купят или да принудят да им служи някой демагог или реформатор, първият от които гледа да използува съществуващото положение, а вторият — да го оправи.
Хюи Пиърс Лонг обаче не е нито само демагог, нито само реформатор. Той познава света на Луизиана, вижда го цялостно, при това — в острата светлина на непосредствените нужди. Той е чужд на илюзиите и на сантименталностите. Не губи време за онези демагогски речи, които неизменно включват теми като „изгубената кауза“, превъзходството на бялата раса или благочестието на южнячката. Още по-малко време има за риторичните фрази на реформатора, който се уповава на доброто в човешката природа, на голата добродетел. Ролята на пророк с голи ръце не го привлича.
Олигархите от Луизиана стават естествена жертва на младия човек, поел пътя на властта. Въпреки богатия им опит те са плячка на илюзии: вярват в големите думи, в старите идеали и ритуали на своя свят и — което се оказва фатално — вярват, че този техен свят никога няма да се измени. Те не умеят да гледат фактите в лицето, а най-важният факт, който помътнелите им погледи не забелязват, е онзи несретен фермер с вълнена шапка и с една презрамка на гащите, клекнал на прага на схлупената си барака с ограда от ръждясала бодлива тел, отделяща голия двор от пътя, по който човек затъва до колене в прах или кал — в зависимост от сезона.
И тъй в 1928 г. Хюи е вече губернатор и започва да строи пътища, свободни от такси мостове, училища, болници и университет и да създава различни обществени услуги. В 1932 г. той става сенатор в Американския конгрес, а в 1935 г., посредством методи, които не винаги издържат юридическа или морална проверка, ликвидира всяка по-сериозна опозиция в Луизиана. Той централизира в свои ръце до степен, непозната в който и да било щат, цялата власт — изпълнителна, законодателна и съдебна, и си спечелва такова добро име, че щом се чуе, че сенаторът Лонг ще държи реч, галериите на Сената се натъпкват с народ. Със своето обаяние и радикална икономическа програма той става единствената фигура, от която Франклин Делано Рузвелт — човек почтен и чужд на всякакви машинации — се бои в предстоящите президентски избори през 1936 година. Но на 8 септември 1935 г. той бива прострелян от ръката на убиец в мраморната зала на Капитола — небостъргач, построен от него в Батон Руж. На 10 септември Хюи умира от раните.
Има две версии за последните му думи. Едната е: „Какво ще правят без мен горките ми момчета от Луизианския университет?“ Втората, която се приема за по-достоверна: „Боже, не ме оставяй да умра. Чака ме още толкова много работа.“ Думите и звукосъчетанията в двете фрази дотолкова нямат нищо общо, че човек се пита как е възможно последните му слова да са получили две така различни тълкувания. Единственото сходство между тях — но то не е нито езиково, пито фонетично — е внушението, че изреклият ги умира като мъченик за своите хуманни идеали.