Ана Каренина

Блестящите очи строго и укорно погледнаха влезлия брат. И веднага с тоя поглед се установи жива връзка между живи хора. Левин веднага почувствува укор в устремения към него поглед и разкаяние за своето щастие.

Когато Константин го улови за ръката, Николай се усмихна. Усмивката беше слаба, едва доловима, и въпреки тая усмивка строгият израз на очите не се промени.

— Не си очаквал да ме намериш такъв — едва изрече той.

— Да… не — каза Левин, като обърка думите. — Защо не си се обадил по-рано, сиреч още докато беше сватбата ми? Аз разпитвах навред за тебе.

Трябваше да каже нещо, за да не мълчат, но не знаеше какво да каже, толкоз повече, че брат му не отговаряше нищо, а само гледаше, без да снеме очи, и очевидно вникваше в значението на всяка дума. Левин съобщи на брат си, че с него е дошла и жена му. Николай изрази удоволствие, но каза, че се страхува да не я изплаши в това си положение. Настъпи мълчание. Изведнъж Николай се размърда и започна да говори нещо. По израза на лицето му Левин очакваше нещо особено значително и важно, но Николай заприказва за здравето си. Обвиняваше лекаря, съжаляваше, че не е тук знаменитият московски лекар и Левин разбра, че той все още се надява.

Като издебна първия миг от настъпилото мълчание, Левин стана, желаейки да се отърве поне за малко от мъчителното чувство, и каза, че ще отиде да доведе жена си.

— Е, добре, а аз ще наредя да почистят тук. Мисля, че е мръсно и мирише. Маша, я оправи тук! — едва каза болният. — А като оправиш, излез — прибави той, като погледна въпросително брат си.

Левин не отвърна нищо. Когато излезе в коридора, той се спря. Бе казал, че ще доведе жена си, но сега, като си даде отчет за чувството, което изпитваше, напротив, реши да се помъчи да я убеди да не ходи при болния. „Защо да се измъчва като мене?“ — помисли той.

— Е, какво има? Как е? — с изплашено лице попита Кити.

— Ах, това е ужасно, ужасно! Защо дойде ти? — каза Левин.

Кити помълча няколко секунди, като гледаше плахо и жално мъжа си; след това пристъпи и го хвана с двете си ръце за лакътя.

— Костя! Заведи ме при него, ще ни бъде по-леко и на двамата. Само ме заведи, заведи ме, моля ти се, и излез — започна тя. — Разбери, че мене ми е много по-тежко да гледам тебе и да не видя него. Там може да съм полезна и на тебе, и нему. Моля ти се, позволи ми! — молеше мъжа си тя, сякаш щастието на живота й зависеше от това.

Левин трябваше да се съгласи и след като се съвзе и забрави вече напълно за Мария Николаевна, заедно с Кити отново отиде при брат си.

Като стъпваше леко и постоянно поглеждаше мъжа си и придаваше смел и съчувствен израз на лицето си, тя влезе в стаята на болния, бавно се обърна и безшумно затвори вратата. С нечути стъпки бързо се приближи до леглото на болния и като застана така, че да не става нужда той да обръща главата си, веднага улови в свежата си млада ръка; грамадната му кокалеста ръка, стисна я и с оная безобидна и съчувствена тиха оживеност, свойствена само на жените, заприказва с него.

— Ние се виждахме в Соден, но не се познавахме — каза тя. — Вие не сте мислили, че ще стана ваша сестра?