Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
Той възмутено отминава. Едва сега отнякъде се появява олющената фигура на бай Дикран, който обаче не може да си пробие път към нас. Всички гледат към него и викат: „Обувката! Намери ли я?“
Бай Дикран внезапно се навежда и после вдига ръце във въздуха и ни показва и двете си обувки.
„Ура-а-а!“ — викат тия от агитката, но този път весело и искрено.
Колоната се изтегля по посока на пощата, където Мончо и Киро ни казват, че можем да си вървим. Ние се разпиляваме всред човешкото стълпотворение. Но манифестацията продължава и високоговорителите продължават да ни преследват настойчиво от всяко второ дърво. Мирослав, Данчо, Спас и дузина други продължават неизтощимо своя свръхпатос от същите клишета, които бяхме слушали предишните години и щяхме да слушаме през следващите-години. Манифестацията, както винаги, щеше да завърши с физкултурен парад и след него щяха да се понесат неизбежните танцови ансамбли, изпълняващи народни хора.
После високоговорителите щяха да замлъкнат, за да настъпи най-желаната тишина на света.
Княжевският трамвай работи от площад „Македония“, който прекръстиха на „Благоев“. Но не е възможно да се вземе трамвай, защото огромни тълпи са изпълнили пространството около спирката. Там някъде виждам моя съученик и приятел Сашо. Той е много странно момче, винаги затворен в себе си и унесен в книгите. Тръгваме заедно пешком до Руски паметник, а оттам по дългата алея между тополите. Може би ще успеем да вземем трамвая от Красно село. Около нас продължава да тече човешката река. Сашо ми изглежда много нервен, очите му блестят.
„На следващата манифестация — казва той — ще се запаля! Там на площада, точно пред трибуната, ще драсна клечката кибрит и ще се подпаля!“
„Глупости! — отвръщам аз. — Защо взимаш нещата насериозно! Кой нормален човек ги взима насериозно!“
„Но те ме унижават! — изпищява той. — Те ме унижават и ме предизвикват!“
И сега следва цяла тирада, която Сашо бълва като луд:
„Да те накарат да се строиш в редица, да заемеш място в стадото, след това да преминеш покрай високата трибуна, да се обърнеш към нея, да си свалиш шапката (нас ни накараха да свалим шапки), да се усмихнеш с най-угодническата усмивка и да ревеш някакви глупости! На кого? На хора, които не ме превишават с абсолютно нищо освен с властта, която имат!“
„Това не е малко!“ — казвам аз.
„И трябва да им се поклониш, както не си се покланял на майка си и баща си! А къде е моето достойнство! Аз мисля, че съм равноправно и равностойно същество, а не някаква маймуна! Ето там побеснях, моментът на унижението! Защото те ми отричат човешката същност, отричат личността ми, характера ми, всичко, което съм! Всяка година, по два пъти на година!“ — крещи той.
„Е, не можеш ли да свикнеш?“ — забелязвам аз без никакво съчувствие.
„Не! — казва той. — И никога няма да свикна!“
„Тогава запали се! — казвам. — Аз ще ти дам кибрита идния път!“
Той няма да се запали и никой от тия, които познавам, няма да се запали. Все пак много по-лесно е да се унижиш, отколкото да изгориш.
Това е на Първи май. Само след 4 месеца, на 9-и септември, щеше да стане същата манифестация, по същия начин, със същите хора, същата музика, същите жестове, същите лозунги, все същото. Подготовката за чествуването на Девети септември щеше да започне след седмица или две, без дори да има отдих. Навсякъде първомайските съревнования, подеми, инициативи, почини, акции, мероприятия щяха да се заменят с деветосептемврийски и така щеше да върви. Чествуване след чествуване, парад след парад. 25-годишнина, 30-годишнина от Девети септември, 50-годишнина, 60-годишнина на съветската държава, Ленин, Маркс, Георги Димитров, всички кръгли годишнини, 13 века българска държава, век от освобождението… — всичко това бяха поводи за заливане на българската атмосфера с какофонията на един и същ вид патос, чиято единствена главна задача, изглежда, е да не позволи на хората да помислят за себе си, да не могат да се намерят в спокоен и тих свят, където човек може да се почувствува човек и да се съсредоточи върху своята действителна съдба.
Болезнените теми на живота, неприятните въпроси за справедливост, свобода, независимост, достойнство, делничните болки и протести, хилядите „малки правди“ плюс спокойствието и хармонията вътре във всеки човек — биват удавени и отвлечени от мътните вълни на безкрайните паради.
ЖЕНИТЕ НА ВАРШАВА
Много пъти читатели и приятели са ме питали откъде съм взел сюжета на моята новела „Жените на Варшава“. „Как можа да измислиш такава странна история!“ — казваха те и сякаш бяха напълно предубедени спрямо истинността на сюжета. Затова сега искам да разкажа как съвременният живот в България ми поднесе тази толкова знаменателна и силна история.