Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
Целуна ръката й, целуна я по косите, отново целуна ръката й — тя все мълчеше. Но когато обхвана с две ръце лицето й и каза: „Кити!“ — тя изведнъж се опомни, разплака се, и се примири.
Решиха да заминат на другия ден заедно. Левин каза на жена си, че вярва, че тя иска да дойде само за да бъде полезна, съгласи се, че присъствието на Мария Николаевна при брат му не представлява нищо неприлично; но дълбоко в душата си той отиваше недоволен от нея и от себе си. Недоволен беше от нея, задето тя не можа да се реши да го пусне сам, когато това бе необходимо (и колко странно бе за него да мисли, че той, който доскоро не смееше да вярва в това щастие, че тя може да се влюби в него, сега се чувствуваше нещастен от това, че тя го обича прекалено!), а от себе си бе недоволен, задето не бе проявил характер. Още повече дълбоко в душата си не беше съгласен тя да има работа с оная жена, която е с брат му, и с ужас мислеше за всички спречквания, които можеха да изникнат. Само това, че жена му, неговата Кити, ще бъде в една и съща стая с една улична жена, го караше да тръпне от отвращение и ужас.
XVII
Хотелът в губернския град, дето лежеше Николай Левин, беше един от ония губернски хотели, които се уреждат по новите усъвършенствувани образци, с най-добри намерения за чистота, комфорт и дори елегантност, но които, поради публиката, която ги посещава, необикновено бързо се превръщат в мръсни кръчми с претенции за съвременни усъвършенствувания и поради самите тия претенции стават много по-лоши от старите, просто мръсни хотели. Тоя хотел беше стигнал вече до това състояние; и войникът с мръсен мундир, който пушеше цигара при входа и трябваше да представлява вратар, и желязната, вътрешна, мрачна и неприятна стълба, и бъбривият слуга с мръсен фрак, и общата зала с прашен букет от восъчни цветя, който украсяваше масата, и повсеместната мръсотия, прах и занемареност, и същевременно някакво ново съвременно железопътно самодоволно удобство на тоя хотел — всичко това породи у Левин след техния новобрачен живот най-тежко чувство, особено с това, че фалшивото впечатление, което правеше хотелът, никак не съвпадаше с това, което ги очакваше.
Както винаги оказа се, че след въпроса за каква цена искат стая, нямаше нито една хубава стая: едната от хубавите стаи бе заета от един ревизор по железниците, другата — от един адвокат от Москва, а третата — от княгиня Астафиева от някакво село. Оставаше една мръсна стая, до която до вечерта обещаваха да опразнят още една. Ядосан на жена си, задето бе се сбъднало това, което очакваше, а именно, че след пристигането им, тогава, когато сърцето му се свиваше от вълнение при мисълта как е брат му, той трябваше да се грижи за нея, вместо да отиде веднага при брат си, Левин отведе жена си в определената им стая.
— Отивай, отивай! — каза тя, като го гледаше с плах, виновен поглед.
Той мълчаливо излезе и още на вратата се сблъска с Мария Николаевна, която бе научила за пристигането му и не смееше да влезе при него. Тя беше същата, каквато бе я видял в Москва: със същата вълнена рокля, голи ръце и шия и същото добродушно-тъпо, малко понапълняло, сипаничаво лице.
— Е, как е? Какво прави той? Как е?
— Много е зле. Не става. Все вас очакваше. Той… Вие… сте дошли със съпругата си.
В първия миг Левин не разбра какво я смущава, но тя веднага му разясни.
— Аз ще изляза, ще отида в кухнята — рече тя. — Той ще се радва много. Той е чувал за нея и я познава и помни от чужбина.
Левин разбра, че тя говори за жена му и не знаеше какво да каже.
— Да вървим, да вървим! — каза той.
Но още щом тръгна, вратата на стаята му се отвори и оттам надникна Кити. Левин се изчерви и от срам, и от яд към жена си, която поставяше и себе си, и него в това тежко положение; но Мария Николаевна се изчерви още повече. Тя цяла се сви, изчерви се до сълзи и като улови с две ръце краищата на забрадката си, започна да ги усуква с червените си пръсти и не знаеше какво да каже и какво да направи.
В първия миг Левин видя израз на жадно любопитство в погледа, с който Кити наблюдаваше тая непозната за нея ужасна жена, но това продължи само един миг.
— Е, как е? Как е той? — обърна се тя към мъжа си, а след това и към нея.
— Но в коридора не бива да се приказва! — каза Левин и изгледа ядосано господина, който в това време минаваше по коридора уж по своя работа, като тътреше крака.
— Тогава влезте — каза Кити, обръщайки се към съвзелата се Мария Николаевна, но като забеляза изплашеното лице на мъжа си, прибави: — Или вървете, вървете и пратете да ме извикат — и се върна в стаята. Левин отиде при брат си.