Сезонът на бурите
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #9
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-02-0066-6
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сезонът на бурите». Краткое содержание книги:
Гералт от Ривия, един от последните вещери, е смъртоносен мутант, създаден с алхимия и магия. Въпреки че работи като наемен убиец, неговото призвание е да убива не хора, а свръхестествени чудовища, от които треперят дори армиите на кралете. Надарен с нечовешка бързина и сила, той унищожава злите твари с помощта на магически Знаци, вълшебни еликсири и гордостта на всеки вещер — два специални меча. Единствени по рода си остриета, които Гералт пази като зениците на очите си.
Но ето че някой ги открадва с хитрост…
А в района на Погорие, по западната граница на Темерия, се пръква ново чудовище. Страшилище, погубило десетки души, срещу което и войниците, и магьосниците са безсилни. Някои вярват, че това е упир, а други — призован от чужди измерения демон. Каквато и да е истината, създанието трябва да бъде спряно, преди да е избило всички.
И Гералт ще го спре. Стига да си върне мечовете.
Само че вещерите имат много врагове и част от тях не са чудовища.
Задава се буря. Невиждана буря.
Като смесва елементи от полската история, скандинавския фолклор и славянската митология, Сапковски създава вълшебен средновековен свят, който едновременно ще ви ужаси, разсмее и очарова.„Свеж полъх във вече поизчерпан жанр. Не пропускайте!“ Фентъзи Бук Ривю***
Анджей Сапковски (р. 1948 г.) е полски писател. Носител е на множество литературни отличия, сред които две награди на Европейското общество за научна фантастика, „Дейвид Гемел“ и „Световна награда за фентъзи за цялостен принос“. Книгите му са преведени на 19 езика, като най-известни сред тях са романите и сборниците от фентъзи цикъла „Вещерът“. Те стават бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ и са екранизирани, превърнати са в комикси и успешни видеоигри, а в момента Netflix готвят нов тв сериал по поредицата, като проектът е поверен на Томаш Багински, режисьор на номинирания за Оскар анимационен филм „Катедралата“.
Oto nowy Sapkowski i nowy Wiedźmin. Mistrz polskiej fantastyki znowu zaskakuje. «Sezon burz» nie opowiada bowiem o młodzieńczych latach białowłosego zabójcy potworów ani o jego losach po śmierci/nieśmierci kończącej ostatni tom sagi.
«Nigdy nie mów nigdy!» W powieści pojawiają się osoby doskonale czytelnikom znane, jak wierny druh Geralta — bard i poeta Jaskier — oraz jego ukochana, zwodnicza czarodziejka Yennefer, ale na scenę wkraczają też dosłownie i w przenośni postaci z zupełnie innych bajek. Ludzie, nieludzie i magiczną sztuką wyhodowane bestie. Opowieść zaczyna się wedle reguł gatunku: od trzęsienia ziemi, a potem napięcie rośnie. Wiedźmin stacza morderczą walkę z drapieżnikiem, który żyje tylko po to, żeby zabijać, wdaje się w bójkę z rosłymi, niezbyt sympatycznymi strażniczkami miejskimi, staje przed sądem, traci swe słynne miecze i przeżywa burzliwy romans z rudowłosą pięknością, zwaną Koral. A w tle toczą się królewskie i czarodziejskie intrygi. Pobrzmiewają pioruny i szaleją burze. I tak przez 404 strony porywającej lektury.
«Wiedźmin. Sezon Burz» to w wiedźmińskiej historii rzecz osobna, nie prapoczątek i nie kontynuacja. Jak pisze Autor: «Opowieść trwa. Historia nie kończy się nigdy…»
През нощта, неясно защо, на Гералт му се присъни Лита Нейд.
Отидоха да закусват на близкия пазар, в закусвалня, където, както беше успял да изясни бардът, продаваха невероятни сардини. Лютичето почерпи. Гералт не възрази. В края на краищата често се случваше обратното — Лютичето, без пукната пара, да се възползва от неговата щедрост.
Седнаха на грубо рендосаната маса и се захванаха с изпържените до хрупкаво сардини, които им донесоха върху дървена плоча, голяма като колело на каруца. Лютичето, както забеляза вещерът, от време на време боязливо се озърташе. И застиваше, когато му се струваше, че някой минувач се взира твърде натрапливо в тях.
— Мисля — промърмори той най-накрая, — че все пак трябва да се сдобиеш с някакво оръжие. И да го носиш така, че да се вижда. Би трябвало да се извлече поука от вчерашното произшествие, не смяташ ли? О, гледай, виждаш ли там, изложени са щитове и брони? Това е оръжейна работилница. Не може да няма и мечове там.
— В този град — Гералт огриза гръбнака на една сардина и изплю перката — оръжието е забранено, на приходящите им се взима на входа. Изглежда, само бандитите могат да ходят тук въоръжени.
— Могат и ходят. — Бардът посочи с кимане минаващ наблизо здравеняк с голяма брадва на рамото. — Но в Керак забраните издава, следи изпълнението им и наказва за нарушаването им Феран дьо Летенхоф, който, както знаеш, е мой първи братовчед. А тъй като роднинските връзки са свещен закон на природата, то ние двамата можем да пренебрегнем тукашните забрани. Така че официално утвърждавам правото ни да притежаваме и носим оръжие. Да довършим закуската и да отидем да ти купя меч. Любезна стопанке! Рибката ви е прекрасна! Моля, изпържете ни още десетина!
— Ям тези сардини — Гералт изхвърли един оглозган гръбнак — и се убеждавам, че загубата на мечовете не е нищо друго освен наказание за алчността и снобизма ми. За това, че ми се прииска лукс. Попадна ми работа наблизо, така че реших да намина през Керак и да попирувам в „Natura Rerum“, кръчмата, известна по целия свят. А трябваше да отида другаде и да похапна супа с чревца, зеле с грах или рибена чорба…
— Между другото — Лютичето облиза пръстите си, — тази „Natura Rerum“, макар и заслужено да е прочута с кухнята си, е само една от многото. Има заведения, където дават не по-лошо ядене, а понякога и по-хубаво. Поне в „Минзухар и пипер“ в Горс Велен или „Hen Cerbin“ в Новиград, със собствена пивоварна. Или „Сонатина“ в Цидарис, където са най-хубавите морски дарове по цялото крайбрежие. „Риволи“ в Марибор и тамошният глухар по брокилонски, пълнен със сланина, мням. „Паприка“ в Алдерсберг и техните знаменити заешки гърди с гъби а ла крал Видмон. „Хофмайер“ в Хирундум, ех, да попаднеш там наесен, в Саовина, на печена гъска с крушов сос… Или „Двете змиорки“, на няколко мили от Ард Карайг, обикновена кръчма на кръстопът, а предлагат най-добрите свински рулца, които съм ял в живота си… Ха, виж кой е благоволил да дойде при нас. За вълка говорим! Здравей, Феран… Тоест хмм… господин следовател…
Феран дьо Летенхоф се приближи към тях, като с жест нареди на свитата си да остане на улицата.
— Юлиан. Господине от Ривия. Дойдох с новини.
— Няма да крия, че вече бях започнал да се притеснявам — каза Гералт. — Какво казаха престъпниците? Тези, които вчера ме нападнаха, възползвайки се от това, че не съм въоръжен? Те говореха за това гръмко и напълно открито. Това доказва, че имат пръст в открадването на мечовете ми.
— Доказателства за това, за съжаление, липсват — сви рамене следователят. — Тези трима задържани са обикновена измет, при това не особено умни. Факт е, че са се осмелили да те нападнат, защото си невъоръжен. Слухът за кражбата се е разнесъл невероятно бързо, предполагам, че заслугата за това е на дамите от караулното. И веднага са се намерили желаещи… В което впрочем няма нищо чудно. Ти не си сред особено обичаните личности… И не се грижиш за репутацията и популярността си. Докато си бил под арест, си пребил съкилийниците си…
— Ясно — кимна вещерът. — Всичко това е моя вина. Тези вчерашните също пострадаха. Не се ли оплакаха? Не поискаха ли компенсация за вредите?
Лютичето се засмя, но веднага млъкна.
— Свидетелите на вчерашното произшествие — каза сурово Феран дьо Летенхоф — дадоха показания, че онези тримата са били пребити с летва за бъчва. И че са били пребити необикновено жестоко. Толкова жестоко, че един от тях… се е изпуснал в гащите.