Мрачни дни [bg]

9.

Мъртвият нов свят

Небето беше червено.

Слънцето, увиснало точно над главата й, представляваше огнено кълбо. Огромно, изпепеляващо горещо, по-близко до земята, отколкото слънцето у дома.

В миналото градът явно е бил впечатляващ. Жителите му бяха живели в домове, подредени по височината на грамаден склон, които напомниха на Валкирия снимките от планинските селища на ацтеките в Бразилия. Представи си какво е било, когато градът е кипял от живот, енергия и шум, когато стотици хиляди хора са били събрани заедно тук, за да съществуват и напредват заедно.

Но сега градът тънеше в мълчание. Тих, мъртъв град.

Порталът се затвори зад гърба й и Валкирия се озова на тясна уличка, настлана с избелели от слънцето камъни, от чийто блясък я заболяха очите. Тя пое напред, стъпките й хрущяха по напуканите плочи. Пътем надникваше в полуразрушените домове, но всички стаи бяха празни, съвършено празни, голи, очистени от всички знаци, показващи, че някога тук е имало живот.

Уличката я изведе на площад, Валкирия отиде до центъра му и бавно се завъртя в пълен кръг, оглеждайки внимателно всичко наоколо. Вдигна поглед към склона нагоре и чак сега осъзна същинските размери на града. Стана й ясно, че тук бяха живели не стотици хиляди, а милиони хора. Мисълта я потресе. На този свят нямаше жива душа.

Освен мен, усмихна се тя на себе си.

Поклати глава. Имаше работа за вършене, а времето я притискаше. Пое по улицата вдясно. Тя постепенно завиваше, а краката на момичето нагазиха върху пясък, навян тук от колосалната суха равнина, която опасваше града. Пясъкът имаше тъмнозлатист цвят.

Валкирия повървя няколко минути, като се стараеше да се движи по сравнително права линия, за да може лесно да намери обратния път. Гастли твърдеше, че дрехите й трябва неизменно да се нагаждат към външната температура и, независимо от условията, да поддържат тялото й в състояние на комфорт, но този механизъм явно не работеше в това измерение. Валкирия се потеше. Капка пот се стече по лицето й. Тя свали палтото, остави го на ъгъла на един тротоар, за да я ориентира на връщане и веднага усети жарта на слънцето върху голите си рамене. Разкопча и блузата си, за да може въздухът да охлади гърдите й, но дори и в тази реалност да съществуваше някакъв вятър, лабиринтът от улички и сгради наоколо го спираше напълно. След това момичето зави зад поредния ъгъл и видя тялото. Седеше на земята, подпряно на една стена. Гръдният кош зееше разтворен, оголените вътрешности се бяха спекли отдавна. Лицето представляваше гладка кожа, пуста, без черти. Приживе тялото беше принадлежало на мъж на име Бату, тяло, контролирано от последния от Безликите, който беше успял да се промъкне през портала миналата година. Но в него вече нямаше и следа от живот. За Безликите човешките тела представляваха просто съдове, които биваха използвани по предназначение, след това счупвани и изхвърляни. Тялото на Бату вече не струваше повече от стара, пробита лодка или отдавна ръждясал автомобил. Толкова по въпроса за великите планове и присъединяването към господарите на света.