Правилата на лова [bg]

Върху бюрото на Адачи имаше купчина доклади, висока около петнайсет сантиметра. Беше успял да си открадне малко почивка през миналата нощ, но такива моменти щяха да бъдат рядкост, преди да открият убийците на Ходама. Щеше да има работа, работа и още работа. Така правеха японците.

Адачи посочи докладите.

— Фудживара-сан, виждам, че сте били много заети.

Фудживара прие загатнатия комплимент. Откритата похвала беше необичайна. От всеки се очакваше да върши работата си възможно най-добре и той го правеше. Всичко друго би било необичайно. Нямаше нищо изключително в това да изпълняваш задълженията си.

— Привършихме с разпита на съседите и получихме всички доклади от кобанс и полицаите с коли в района. Имаме и предварителните доклади от патологията и лабораторията по криминалистика. Бележим известен напредък.

— Случаят е решен? — каза Адачи полуусмихнат.

— Не съвсем, шефе — ухили се Фудживара. — Смятам, че по този случай наистина ще си заслужим заплатите.

Адачи стана сериозен. Фудживара продължи:

— Имаме няколко показания за появата на две черни лимузини в този район около седем сутринта… Моделите били тазгодишни тойоти „Краун Роял Сълуунс“. Колите били забелязани, защото двете карали в конвой и хората се замислили коя ли важна особа е вътре. Иначе нямало нищо подозрително. Стъклата били тъмни и свидетелите нямали представа колко хора има вътре и кои са те. Все пак имаме достатъчно доказателства, че убийците са пристигнали и отпътували в тези две коли.

Токио е пълен с лъскави черни лимузини, от които поне десет хиляди ще бъдат тазгодишен модел тойота, помисли си Адачи. Тази следа не изглеждаше обещаваща. Жалко, че убийците нямаха предпочитание към кадилаците или мерцедесите. И двете марки бяха сравнително необичайни и бяха предпочитани от якудза. Поне щеше да му бъде указано накъде да търси. Другото хубаво нещо, когато опреше до якудза, беше, че обикновено имаше резултат. За да не бъде безпокоена от полицията, якудза имаше полезния обичай да предава някой заподозрян. Дори да не беше виновен, той се признаваше за такъв, така че полицията приключваше случая. В замяна нароченият извършител получаваше по-лека присъда, а щом излезеше от затвора, бандата го посрещаше и празнуваше с него. Беше обикновен начин за някой от членовете на мафията да се докаже пред своята група. Това, така да се каже, беше част от системата на чиракуването.

Веднъж Адачи беше описал тази обичайна практика пред западна група от гостуващи полицаи и те бяха ужасени. Адачи обаче смяташе, че този обичай беше за препоръчване. Никой якудза не действаше по собствена инициатива; действията винаги бяха диктувани отгоре, затова представата за специфична вина или невинност беше доста академична. Второ, този обичай включваше в себе си и задържане нивото на престъпността. Една якудза банда нямаше нищо против да се отказва от някой свой член от време на време в продължение на няколко години, но навреждаше на практическите действия и морала, ако половината банда беше зад решетките. Накрая това доста улесняваше работата на полицията и съда, което беше добре не само за тях, а и за данъкоплатеца. Всички имаха изгода.