Правилата на лова [bg]

Чифуне си тръгна някъде призори.

Адачи беше отворил едното си око, когато тя докосна с устни неговите, но не беше възразил. Никога не беше оставала за цялата нощ при него и отказваше да обясни защо. Така стояха нещата. След време можеше да се променят. Междувременно убийството, кендото и продължителното любене бяха достатъчно изтощаващи. Той отново заспа.

Събуди се напълно едва когато изпищя будилникът. Японската електронна индустрия вярваше в нововъведенията, а това абсурдно нещо, което беше часовник във формата на папагал, бяха купили заедно през една неделя, когато се разхождаха безцелно из Акихабара. То изглеждаше ужасно, с дигитален циферблат, който наднича от стомаха му, и звучеше отвратително, но наистина успяваше да го събуди сутрин и имаше някаква сантиментална стойност. Въпреки всичко беше твърдо решен да го гръмне в най-скоро време, което го подсети… Къде беше пистолетът му?

Тръгна да го търси и го намери под чорапите си. Беше намбу, трийсет и осми калибър, модел шейсета година, с петкамерен цилиндър. Не беше кой знае какво в сравнение с американското лично оръжие, но в мирна Япония изглеждаше като истински трепач. С нежелание закопча проклетото нещо, както и две автоматични зареждащи устройства, за да балансират тежестта му. Заповедите са си заповеди.

Мина му през ум, че по-голямата част от японците никога не бяха пипвали оръжие. Не би го правил и Адачи, ако имаше избор, но в Японските отбранителни сили оръжието не се носеше само по желание.

Адачи беше прекарал известно време в парашутните войски, но никога не беше свързвал сериозно живота си на военен с нуждата да се убива. Той просто се радваше на приятелството на другарите си и изпитваше удоволствие от скачането с парашут. По време на учение в Атсуджи гледаше с изненада и страхопочитание американските десантчици с пехотински значки и Пурпурни сърца6. Не можеше да си представи как се убива нарочно друго човешко същество.

Адачи изсърба купичка билков чай и хапна малко ориз, няколко мариновани чушки и една печена на грил рибка. Поклони се към фамилната икона, която държеше в една ниша във всекидневната, и се отправи към метрото. Имаше сенки под очите, когато преди малко се беше огледал в огледалото, но като изключим обяснимата умора — беше спал само около три часа — чувстваше се страхотно.

Нямаше още седем часът, а влакът беше претъпкан с тръгнали за работа сараримен — служители на заплата в сини или сиви делови костюми, бели ризи и консервативни вратовръзки. Притиснати между тях бяха ОД — офис дамите: обобщаващо име за всички жени-служителки. Някои ОД може и да имаха университетски дипломи и висок ценз, но дори и с тях сериозната работа принадлежеше на мъжете. Задължение на една ОД беше да прави чая и да почиства, да се покланя красиво и да се омъжи. ОД беше второкласен гражданин.

Адачи се смяташе за сравнително прогресивен, но си признаваше, че бе приел съществуващото положение, докато не срещна Чифуне. Сега откри, че гледа на всички ОД, както и на другите японски жени, с нов интерес. Ако Чифуне беше представителка на истинската същност на японската жена, то тогава интересни времена очакваха страната.