![Правилата на лова [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/3/6/2/pravilata-na-lova-bg-download.jpg)
Правилата на лова [bg]
- Автор: О'Рейли Виктор
- Серия: Хуго Фицдуайн #2
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 954-459-270-9
- Переводчик: Мая Керезова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Правилата на лова [bg]». Краткое содержание книги:
Той измъкна сгънатия брой на „Асахи Шибуми“ от джоба си и прегледа набързо новините. Имаше нов скандал за взимане на подкупи в Диет, японския парламент, а американците се тревожеха за търговския баланс.
Както винаги, нищо ново. Той сгъна умело вестника — беше истинско изкуство като оригами да направиш такова нещо в мотрисата на метрото в часа пик, но опитът си казваше думата — и провери борсата. И там нищо ново. Индексът Никкей все още се покачваше. Ден след ден това беше всичко, което правеше. Изглежда, половината японци купуваха акции. Стойностите на имотите ставаха безумно високи. Адачи беше доволен, че е бил парашутист. С нищо не можеше да се сравни усещането при скачането, което ти напомняше, че онова, което се издига, трябва и да падне. Той инвестираше, но предпазливо.
Влакът се полюшна и Адачи вдигна глава. На около два метра една млада и доста симпатична ОД гледаше към него с леко тревожно изражение. В следващия миг тя срещна погледа му. В очите й се четеше мълчалив зов за помощ. Мотрисата беше претъпкана. Притиснат точно зад нея, с безизразно лице, беше един кръглолик сараримен на средна възраст.
Практиката беше добре позната. Мъжът се притискаше към някоя жена в претъпканото метро и започваше с опипване или нещо друго да се възбужда, уверен, че тя няма да се оплаче. Жената на Запад ще се откъсне от своя нападател или ще протестира по друг начин. Японските жени бяха възпитавани в подчинение. Другите пътници, притиснати един до друг, но потънали всеки в своя свят, не се намесваха.
Адачи въздъхна. Чифуне щеше да го довърши. Той си проправи път към обсадената ОД, докато накрая застана до нея и се усмихна на онзи сараримен. Той отвърна несигурно на усмивката му. Адачи се пресегна и приятелски сложи ръка на рамото му, после стисна. Смяташе, че е уцелил мястото. Лицето на мъжа замръзна от болка и пребледня, а на следващата спирка той се изстреля от мотрисата с ракетна скорост.
Момичето погледна неспокойно Адачи. Той беше й помогнал, но това беше необичайно. Не беше сигурна какво щеше да последва. Адачи й намигна и тя се изчерви. Той не можа да измисли какво друго да направи и тогава си спомни, че имаше цял куп от онези идиотски рекламни визитки на Столичното управление на полицията в джоба си. На тях беше изобразен талисманът й — една мишка, наречена Пеопо, и бяха изписани номерът за спешни случаи — сто и десет, както и името, рангът и телефонният номер на съответния служител. Това беше нещо, което се даваше на гражданин, а не на якудза, ако човек не искаше да му се присмеят. Момичето, изглежда, се поуспокои и направи малък благодарствен поклон. Стигнаха до спирката на Адачи и той се усмихна набързо и слезе.
Екипът на Адачи работеше в голяма и открита канцелария на шестия етаж.
Проектът на залата предвиждаше всеки да може да наблюдава действията на другия. Това не беше идеалът за съсредоточена индивидуална работа, но беше отличен начин за наблюдение и интегриране на групата.
В отдела на Адачи имаше трийсет детектива заедно с него самия. Разполагането им в залата беше на три острова от осем детектива и един сержант, а останалите три бюра край прозорците бяха за двамата инспектори и старши инспектор Адачи, когато не се намираше в кабинета си. Надолу по коридора имаше единични стаи за разпит и всеки, който се нуждаеше от усамотение или искаше да се съсредоточи, отиваше там за известно време.
На деленето от групата за по-дълго време не се гледаше с добро око. Груповата система, основата на японската обществена култура, им беше служила добре. Най-често чуваната поговорка в Япония беше: „Стърчащият гвоздей попада под ударите на чука.“ Системата насърчаваше индивидуалната инициатива, но само доколкото допринасяше за прогреса на групата.
Колкото до Адачи, той се изненадваше колко много гвоздеи стърчат в наше време, но си мислеше, че вероятно винаги са били толкова в действителност. Номерът беше да се избегне чукът, а най-добрият начин за това беше да не бъдеш възприеман като гвоздей. От друга страна, гвоздеите можеха да се съберат в група. Така или иначе в Япония беше трудно да се избегне групата.
Когато Адачи влезе, повечето от бюрата вече бяха заети. Детективите му бяха специално подбрани. Да попаднеш в тази елитна единица се считаше за привилегия, но и се изискваше огромна всеотдайност. Хората му работеха обикновено по седемдесет-осемдесет часа седмично, а на всичко отгоре пътуваха по близо три часа дневно и присъстваха на почти задължителното групово пиене след работа.