Правилата на лова [bg]

В случая на Фицдуейн липсваше чувство за приемственост. Той беше откъснат от нормалния си живот, сериозно ранен и захвърлен в една враждебна и чужда среда. Дезориентиран, щеше да изпадне в параноя. Всичките му системи — сърдечносъдова, дихателна, отделителна, имунна — реагираха много драстично на нараняванията му и в резултат на това щеше да последва пълно умствено и физическо изтощение. На всичко отгоре първите хора, които щеше да види, щяха да бъдат със стерилни маски и бели престилки.

Щеше да види само очи.

Чувство за сигурност можеше да получи от гласовете на екипа в интензивното отделение. Тези гласове бяха животоспасяващи. Те доставяха човешкия елемент, връзката с човешкия дух. Линда Фолей смяташе, че възстановяването е само донякъде физически процес и преди всичко е свързано с ума. По дяволите, това беше. Духът на този пациент беше наранен по някакъв начин. Не можеше да каже как бе разбрала това, но знаеше, че е права. Липсваше му желание да се съвземе.

Във връзка със значителната кръвозагуба и ниската телесна температура Фолей го беше държала на вентилатора — животоподдържащата машина — шест часа след операцията и после постепенно го беше отбила от нея. Сега вече дишаше сам с кислородна маска на лицето. Беше с нея от два часа. Скоро щеше да се наложи да я свалят.

Фицдуейн отново отвори очи.

Катлийн се надвеси над него и каза:

— Здравей, Хюго. Аз съм Катлийн. Ти си опериран и всичко мина добре.

Очите на Фицдуейн се напълниха със сълзи. Погледът му се замъгли, гърлото му беше пресъхнало и възпалено. Опита се да каже нещо. Не излезе никакъв звук. Катлийн намокри устните му с малка гъбичка.

После се чу нещо като пъшкане. Катлийн се наведе по-близко. Той проговори отново, но след това изгуби съзнание.

— Какво каза? — попита Линда Фолей.

Катлийн беше озадачена.

— Боти или ноти — отвърна тя. — Каза, че той… те… били мъртви, мисля. Все още е много упоен. Просто бълнува.

Линда Фолей погледна надолу към Фицдуейн. Макар тялото му да беше осквернено, той изглеждаше поразително. Не приличаше на човек, който ще се откаже лесно от живота, но въпреки това му липсваше борчески дух.

— Дявол да го вземе! — каза тя. — Нещо липсва тук. Ще поразпитам повечко за този приятел.

Завъртя се на пети, излезе от интензивното отделение и свали маската си. Искаше й се да запали цигара, но се бе отказала от пушенето още като стажантка. Едно силно питие щеше да свърши работа. Отвън, в коридора, имаше двама мъже във военни униформи и с автомати.

— Искам да говоря с някого — каза тя. — С някой, който познава пациента ми, и то веднага.

Чифт крака, също обути във военни учебно полеви панталони, скочиха от канапето и пред нея застана една фигура. Човекът беше с брада, прехвърлил петдесетте, с хлътнали от умора очи. Въпреки това излъчваше увереността на водач.